— От какво по-конкретно е бил притеснен? — попитах, докато продължавахме да се придвижваме все така бавно. Казах си, че някой ще бъде наранен тук. Някой ще се подхлъзне, ще си счупи кост и ще съди Центъра. Само това ни липсваше.
— Илай е бил ангажиран с опасни проекти и заобиколен от лоши хора. Така описа ситуацията доктор Салц — каза Бентън. — Много неща бих могъл да ти кажа, и то не в посоката, която би си представила.
Повторих въпроса си:
— Знаеше ли, че доведеният му син е носел оръжие — нелегално оръжие?
— Не. Предполагам, че и Илай не би го споменал.
— Изглежда, всички са крайно ангажирани да градят предположения. — Спрях и погледнах Бентън. Едва си поемах въздух; дъхът ми се виеше като пара в прозрачния студ. Стояхме в дъното на паркинга, близо до оградата, на мястото, което наричах „тил“.
— Илай трябва да е бил наясно с отношението на доктор Салц към оръжието — каза Бентън. — Най-вероятно Джак му е продал или дал глока.
— Или някой друг — повторих аз. — Както някой му е дал и пръстена — печат с герба на Донахю. Не мисля, че Илай е бил свързан с клуба по таекуондо. — Загледах се в автомобилите, които не принадлежаха на Центъра, но се опитвах погледът ми да не попада върху агентите в тях. Не гледах към никого конкретно; засенчих очите си от слънцето.
— Не — отвърна Бентън. — Нито пък футболистът — Уоли Джеймисън, но той е използвал същия фитнес център, където групите на Джак провеждали тренировките. Може би и Илай е посещавал този център.
— Илай не прилича на човек, който ходи на фитнес. Няма и едно мускулче по тялото си — заявих. Бентън насочи дистанционното към един черен форд „Експлорър“, който не беше негов. Вратите се отключиха със силно щракване. — Да предположим, че Джак го е убил, но защо? — попитах отново. Всичко изглеждаше безсмислено. Но може би беше само заради изтощението ми. Безсъние и твърде много травмиращи обстоятелства. Наистина бях твърде изтощена, че да осмисля и най-простото нещо.
— Или може би уликите водят към „Отуол“ и Джони Донахю; към другите незаконни занимания, с които Джак е бил забъркан и които тепърва ще откриеш. Ще видиш какви ги е вършил в Центъра, как си е изкарвал парите в твое отсъствие — изрече Бентън твърдо и ми отвори вратата. — Не знам всичко, но знам достатъчно; ти беше права да попиташ какво е правел Марк Бишъп в задния двор, когато е бил убит. На какво си е играел. Едва повярвах на ушите си, като чух въпроса ти, а не можех да ти отговоря. Както намекна мисис Донахю, Марк е бил в един от курсовете на Джак — този за деца между три и шест години. Започнал едва през декември и се упражнявал в задния двор, когато някой — мисля, че знаем кой — се е появил, а после… отново си права относно начина, по който се е развило всичко.
Той тръгна към другата страна на колата, към мястото на шофьора, а аз започнах да ровя в чантата си за слънчевите очила, нетърпелива и изнервена; едно червило, няколко молива и тубичка крем за ръце се разпиляха по постелката на пода. Сигурно си бях забравила някъде слънчевите очила. Може би в кабинета си в Доувър, където вече почти не помнех, че съм била; изглеждаше ми безкрайно далеч. В момента ми се гадеше неописуемо силно и фактът, че съм била права за каквото и да е било, не ми достави ни най-малко удоволствие. Не ме интересуваше дали някой е прав, стига да имаше такъв — а аз не смятах, че изобщо някой е прав. Просто не вярвах.
— Човекът, към когото Марк не е имал повод да прояви недоверие — неговият инструктор например, го е въвел в един приказен свят, в някаква игра, и го е убил — продължи Бентън, когато запали колата. — А после е прехвърлил вината върху Джони.
— Не съм казвала такова нещо. — Натъпках нещата си в чантата, посегнах към колана и го затегнах, но после реших да сваля якето си и отново го разкопчах.
— Какво не си казвала? — Бентън въведе адреса в джипиеса.
— Че Джак е намерил начин да убеди Джони, че е забивал пирони в главата на Марк Бишъп. Наистина ли съм го казала? — Колата още беше затоплена, след като Бентън беше слязъл от нея, а и слънцето пламтеше през стъклото.
Свалих якето си и го захвърлих на задната седалка, до една голяма кутия с логото на „Федерал Експрес“. Не знаех за кого е предназначена и не ме интересуваше. Може би беше за някой агент, познат на Бентън, може би за Дъглас, който и да беше той. Надявах се скоро вече да знам достатъчно. Отново затегнах колана. Толкова силно, че почти останах без дъх, а сърцето ми заби лудо.