— Нямах предвид, че това предположение е дошло от теб. Неизвестните са много. Нужна си ни, за да ни помогнеш да намерим всеки възможен отговор — каза Бентън.
Тръгнахме на заден ход, излязохме от паркинга, изчакахме портите да се отворят, а аз се почувствах манипулирана. Почувствах се обект на присмех. Не помнех някога да съм изпитвала подобно чувство на незначителност при разследване. Сякаш бях досадно препятствие, с което хората трябваше да са дипломатични и коректни заради поста му, но което не следваше да приемат сериозно, нито да търсят присъствието му.
— Мислех, че съм видял всичко. Предупредих те, че нещата не са розови. — Гласът на Бентън прозвуча кухо; в него се долавяше безсилие. Явно беше разочарован.
19.
Сивата паянтова постройка със старомодна каменна основа и студена изба отзад е била построена от някакъв морски капитан преди векове. Пряко изложен на всеки повей откъм морето, имотът беше полуразрушен и подкопан от суровото време, уединен в края на тясна, заледена улица, вече посипана от аварийните служби на града с едър пясък. Счупените клони бяха натрошили леда върху замръзналата земя и сега той искреше като стъкло на слънцето, което не предлагаше топлина, а единствено ослепителен блясък.
Пясъкът хрущеше под колата, докато Бентън караше бавно и търсеше къде да паркира. Взирах се в ослепителния опесъчен път, в тежкото тъмносиньо на морето, в бледосиньото безоблачно небе. Вече не изпитвах нужда от сън; опасявах се, че и да направя опит, няма да успея да заспя. Откакто станах в пет сутринта вчера в Делауеър, будувах вече трийсет часа, което за мен не беше прецедент. Наистина, ако се заемех да изчисля колко често се случва подобно нещо в една професия, в която на хората им липсва елементарната учтивост да убиват или да умират в работно време, щях да установя, че такова стечение на обстоятелствата не е изключение. Сега обаче преживявах различно безсъние. Странно и непривично, примесено с вълнение, на ръба на истерията заради факта (или поне намека за него), че през по-голямата част от съществуването си съм живяла с нещо ужасяващо и че бях причината то да стане ужасяващо.
Никой не го изрече точно с тези думи, но знаех, че е вярно. Бентън беше дипломатичен, но все пак го знаех. Не каза, че заради мен хора са жестоко убивани, а към безчет други е проявявано пренебрежение или са били унижавани, да не говорим за жертвите на наркотици. Хора, чиито имена може би никога нямаше да научим, са били превърнати, по думите на Бентън, в морски свинчета или лабораторни плъхове в името на престъпен научен проект за разработването на мощен анаболен стероид или тестостерон, подправен с халюциноген, който да придава сила и мускулна маса и да повишава агресията и безстрашието. Да произвежда машини за убиване, да превръща хора в чудовища без фронтален кортекс, без понятие за последствията; човешки роботи, които нараняват свирепо без сянка на пощада; които всъщност не чувстват нищо, дори болка. Бентън описваше казаното от Лиъм Салц на ФБР тази сутрин. Бедният човек беше ужасен и останал без надежда.
Доктор Салц подозираше, че в „Отуол“ Илай е влязъл в досег със секретна и неоторизирана технология, оказал се е забъркан в някакъв изследователски проект на Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната, който обаче е тръгнал на зле, и напълно се е объркал. Илай се е готвел да предупреди доведения си баща — Нобелов лауреат, искал е да му предостави факти и да го помоли да сложи край на всичко. Филдинг е попречил на Илай, тъй като е употребявал опасните наркотици, може би ги е разпространявал, но най-вероятно моят заместник, с присъщата си ненаситност към сила и физическа красота, с хроничните си болки и травми, е бил пристрастен. Такава беше теорията за коварните престъпления на Филдинг, но аз не вярвах, че нещата са толкова прости, или дори достоверни. Вярвах обаче на коментарите, които Бентън продължаваше да прави. Бях прекалено отстъпчива към Филдинг. Винаги съм била прекалено отстъпчива. Така и не бях прозряла какво всъщност представлява той, нито пък приемах склонността му да вреди преднамерено. И му позволих да стигне дотук.
Снегът се беше превърнал в леден дъжд там, където океанът затопляше въздуха, а над ниския релеф на Уинтър Айлънд и Салем Нек подухваше. Там Джак Филдинг притежаваше имот с историческа стойност, за който нямах представа. За да стигнеш до него, трябваше да минеш покрай дома за момчета „Плъмър“ — великолепно, обрасло с мъх имение, с панорама към богатия курорт Марбълхед. Не можех да не мисля за началото и края на нещата; за склонността на хората да тичат на място, да не направят усилие, по-голямо от това да задържат глава над водата; всъщност, никога да не стигнат по-далеч от там, откъдето е започнало всичко, и от начина, по който то е започнало за тях.