Филдинг се беше установил там, където животът му беше започнал по един много безцеремонен за него начин — в гротескната институция за юноши с асоциално поведение, които вече не могат да останат при семействата си. Зачудих се дали преднамерено не е избрал място на един хвърлей от дома за момчета, дали този факт не е повлиял на подсъзнанието му, за да избере имот, в който, както ми казаха, е възнамерявал да се оттегли, след като се пенсионира, или който евентуално да продаде с печалба в бъдеще, когато пазарът на недвижими имоти се раздвижи и след като завърши така належащите ремонти. Нагърбил се с цялостното възстановяване на къщата, сам я доизграждал и не го правел добре, а аз, както ме уведоми Бентън, съм щяла да видя проявите на неговия разхвърлян, хаотичен ум; работата на един изцяло лишен от самоконтрол човек. Щяла съм да видя как е живяло и е свършило моето протеже, на което съм дала всички пълномощия.
— Как си? Знам, че си изморена — каза Бентън и докосна ръката ми.
— Добре съм. — Осъзнах, че е говорел, а аз изобщо не съм го слушала.
— Не изглеждаш добре. Плачеш.
— Не плача. От слънцето е. Не е за вярване, но съм си забравила очилата някъде.
— Казах ти да вземеш моите. — Тъмните му очила се извърнаха към мен. Все така пълзеше по опесъчения, хрущящ, облян от яркото слънце път.
— Не, благодаря.
— Защо не ми кажеш какво става с теб. По-късно няма да имаме време да говорим — каза той. — Сърдита си ми.
— Ти просто си вършиш работата, каквато и да е тя.
— Сърдита си ми, понеже се сърдиш на Джак, а се страхуваш да се сърдиш на него.
— Страхувам се от онова, което чувствам по отношение на него. Не се страхувам от никой друг — отвърнах аз.
— Какво по-точно означава това?
— Нещо, което долавям, но с което ти не си съгласен, затова нека оставим нещата такива, каквито са — отвърнах и се взрях през прозореца към студения син океан и далечния хоризонт, където различавах отделни къщи по брега.
— А би ли се опитала да бъдеш малко по-конкретна? Какво долавяш? Нещо ново ли е?
— Не, не е. И не е нещо, което някой би искал да чуе — отвърнах, втренчена в яркия следобед, докато той още търсеше място за паркиране.
Всъщност, с нищо не му помагах. Седях, гледах през прозореца, а умът ми се луташе като малко животинче, което се мята и се опитва да открие безопасно убежище. Бентън навярно ме смяташе за безполезна, до голяма степен. Сам беше подтикнал и насърчил тази безполезност със закъснялото си идване, за да ме вземе за нещо, което продължаваше от часове. Появявах се по средата, сякаш отивах на мюзикъл или опера и за мен не беше от значение дали щях да пристигна сега или към края, в зависимост от действието, което течеше.
— Боже, абсурдно е. Човек би си помислил, че някой ще се погрижи за нас и ще ни остави малко място. Трябваше да кажа на Марино да постави конуси за пътна маркировка и да ни запази паркинг. — Бентън изливаше гнева си върху паркираните коли и тясната улица. После се обърна към мен: — Ще приема всичко, което имаш да ми кажеш. Ново или не чак дотам. Сега имаме малко време насаме.
Излишно беше да казвам каквото и да е повече, отново да повтарям онова, което чувствах, понеже то се свеждаше единствено до преценяващата, безпощадна логика на причиненото на Уоли Джеймисън, Марк Бишъп и Илай Голдман, на случилото се с Филдинг, на всичко. Прецизно съставен план, макар и да не изглеждаше пресметнат. Не че имах пълна информация какъв точно е той, може би дори не подозирах за по-голямата част от него, но онова, което долавях, беше осезаемо и неопровержимо и нямаше да позволя да ме разубедят. „Довери се на инстинктите си. Не приемай нищо друго. Става дума за власт. Властта да контролираш хора; властта да ги накараш да се чувстват добре, да изпитват страх или да страдат непоносимо. Властта над живота и смъртта.“ Нямах намерение да повтарям онова, което знаех, че звучи нелогично. Нямаше пак да повтарям на Бентън, че долавях ненаситната жажда за власт, присъствието на смъртоносна същност, която, затаила дъх, ни наблюдаваше от тъмното и изчакваше. С някои неща беше приключено; не с всичко, но аз не му казах нищо.