Над нас оранжев хеликоптер „Дофин“, НН-65А, известен и като „Делфин“, се носеше ниско в студеното синьо небе. Опашният винт тип фенестрон издаваше типичния модулиран звук, описван като нисък, но за мен той си оставаше твърде висок и ми напомняше на зловещ вой, а донякъде и на С-17. Службите по вътрешна сигурност провеждаха наблюдение по въздух. И аз бях уведомена за същото. Нямах представа защо федералните законодателни власти биха постановили наблюдение по въздух, суша и море над пристанището на Салем, освен ако не бяха загрижени за голямата електроцентрала тук наблизо. До ушите ми достигна думата „тероризъм“. Спомената беше мимоходом от Бентън, а също и от Марино, с когото разговарях преди минути, но в наше време това е често употребявана дума. Всъщност, чувах я непрекъснато. Биотероризъм. Химичен тероризъм. Домашен тероризъм. Индустриален тероризъм. Нанотероризъм. Технотероризъм. Като се замислех, всичко се оказваше тероризъм. Както и всяко престъпление с насилие беше омразно и израз на омраза.
Непрекъснато се връщах в мислите си към „Отуол“. Всичко ме водеше към „Отуол“. Носех се на крилете на летящия робот; всъщност, по думите на Луси — не на летящия робот, а на Светия Граал на летящите роботи. После се сетих за моето старо възмездие ТОТОО, чийто модел в естествени размери беше разположен като голямо механично насекомо в един апартамент в Кеймбридж, нает от Илай Голдман, а след това изведнъж ме обзе тревога заради противоречивия учен доктор Лиъм Салц, който навярно беше съкрушен. Може би просто се беше оказал въвлечен в някое от онези призрачни стечения на обстоятелствата, които възникваха в живота, след като имаше лошия късмет да бъде доведен баща на блестящ млад мъж, подхлъзнал се към лошата наука, лошите наркотици и незаконното огнестрелно оръжие.
Едно прекалено умно, но не за свое добро, дете, както се беше изразил Бентън, убито, докато е носело старинен пръстен — печат, изчезнал от дома на Ерика Донахю — така, както беше изчезнала и хартията й за писма, пишещата й машина и автоматичната й писалка — все неща, до които Филдинг някак си се беше добрал. Добрал се беше някак си до всякакви неща чрез богатия харвардски студент Джони Донахю, когото малтретирал, а фактът, че това ми изглеждаше нередно, нямаше никакво значение. Не можех да докажа, че Филдинг не е заменил наркотици срещу златния пръстен. Не можех да докажа, че не е разменил наркотици срещу глока. Не можех да докажа, че именно по тази причина Илай разполага с пръстена и оръжието, че няма някакъв друг мотив, далеч по-неморален от предположенията на Бентън и останалите.
Бих казала, всъщност вече казах, че Илай Голдман се е превърнал в пречка пред користните интереси на компания като „Отуол“, а „Отуол“ беше общ знаменател във всяко едно отношение; в по-голяма степен от таекуондото или от Филдинг. Що се отнасяше до мен, ако Филдинг беше непосредствено и единствено виновният, както твърдяха всички, то тогава би следвало да погледнем по съвсем различен начин на „Отуол“ и да се запитаме какво общо е имал той с тази фирма, освен ако не е бил потребител на нейните продукти, участник в експеримент в качеството си на субект или дори на човек, който подпомага разпространението на експериментални лекарства, довели впоследствие до собственото му пълно унищожение.
„Отуол“ и Джак Филдинг, бях казала преди малко на Бентън. Ако Филдинг беше виновен за убийството, за фалшифицирането на случая или беше възпрепятствал правосъдието с всевъзможни лъжи и инсинуации, то той беше тясно свързан с „Отуол“, дори с паркинга им, където снощи, по време на снежната виелица, неговият „Навигатор“ най-вероятно е бил скрит от погледа на всички. „Трябва да извлечеш смислена връзка от подобна вероятност“, многократно повторих на Бентън, докато той шофираше до това уединено място — запуснато, и все пак болезнено красиво, сякаш имотът на Филдинг беше грозно петно върху платно с елегантен морски пейзаж.
— „Отуол Технолъджис“ и домът на един капитан от осемнайсети век на полуостров Салем — обърнах се към съпруга си и го помолих за мнението му, за неговото непредубедено и обективно мнение.
В крайна сметка, той би трябвало да предложи информирано и съвършено обективно мнение заради връзките си с информираните и съвършено обективни „ние“, за които вече споменах — анонимните негови съмишленици, редовите агенти на ФБР в сянка, към които той вече не спадаше — или поне така твърдеше, а аз, разбира се, не му вярвах. Беше агент на ФБР, таен и амбициран, какъвто го помнех от далечното минало, и може би бих преглътнала този факт, ако не се чувствах така отчаяно самотна.