— Остави си обувките тук — каза ми Марино — и ако трябва да ползваш тоалетна или да си поемеш глътка чист въздух, гледай да си събуеш ботушите, преди отново да влезеш вътре. Голяма кочина е; не ти трябва да ходиш много насам-натам. Нямаме представа какви са тия боклуци. Искам да кажа, че може да е нещо, за което дори и не знаем. А човек не е склонен на всяка цена да се рови дълго в онова, което знаем за мястото. Знам — пишат, че вирусът на СПИН не е заразен след смъртта, но не очаквай да търся потвърждение на подобна теза.
— Какво сте предприели досега? — Разгънах екипа си и вятърът едва не го отвя от ръцете ми.
— Неща, които не би искала да правиш и които не би следвало да са твоя грижа. — Марино напъха огромните си ръце в чифт розови ръкавици.
— Ще правя всичко, каквото намеря за необходимо — напомних му аз.
— Ако ще пипаш много там вътре, ще ти трябват плътни гумени ръкавици.
Едва преглътнах хапливия отговор, който ми беше на езика. В крайна сметка, не бях дошла на екскурзия, за да разглеждам забележителности. Разбира се, че щях да докосвам различни неща вътре. Но нямаше да се унижа дотам да обяснявам, че възнамерявам да обработя местопрестъплението. Не бях от военните, които докладваха на Марино и които едва ли не трябваше да отдават чест. Не че не разбирах какви ги вършеше Марино, какви ги вършеше Бентън, какви ги вършеха всички. По странна ирония никой не искаше от мен да се призная за виновна за нещата, които мисис Донахю вменяваше на Филдинг. Не търсех конфронтация. Съзнавах, че не би трябвало да разследвам свой служител, с когото, както се говореше, в определен момент от живота си съм имала интимна връзка.
Единствено не разбирах защо не съм по-обезпокоена. Осъзнавах само тъгата, която изпитвах заради едно куче на име Сок, което спеше, увито в хавлиени кърпи, в камиона на Центъра за съдебномедицинска експертиза. Опасявах се, че ще рухна, ако го видя. Не ми излизаше от ума. Къде ли щеше да отиде? Не и в приют. Нямаше да позволя подобно нещо. Би било логично да го прибере доктор Лиъм Салц, но той живееше във Великобритания и единственият начин да го пренесе, беше в багажното отделение на самолета, а аз нямаше да позволя и това. Бедното създание беше преживяло достатъчно в този живот.
— Само внимавай. — Марино продължаваше своя брифинг, сякаш не разбирах нищо от онова, което ставаше тук. — Да знаеш, че се разпоредихме колата да прави курсове като по часовник.
Да, знаех. Аз се бях разпоредила. Гледах Бентън, който сега се връщаше към камиона и пак говореше по телефона. Почувствах се изоставена. Сякаш бях чужд човек. Имах усещането, че съм безполезна и безинтересна за всички.
— Много станаха вече — трийсет и четири ДНК проби досега. Доста от тях не са съвсем денатурирани, затова може би ще излезеш права и ще извадим късмет. Колата носи пробите в лабораторията, после се връща и даже в момента, докато говорим, пътува насам.
Наведох се и развързах единия си ботуш.
— Ан е същински демон зад кормилото. Не знаех. Винаги съм си мислел, че ще шофира като бабичка. Тя обаче сякаш има ски вместо гуми. Бива я — каза Марино, като че ли я харесваше. — Както и да е — всички работят като джуджетата на Дядо Коледа. Генералът каза, че може да извика учени от Доувър да дадат едно рамо. Какво ще кажеш?
В момента не знаех какво да кажа. Трябваше ми единствено възможност да преценя сама ситуацията, и ясно го бях показала.
— Това не те касае — отвърнах и развързах и другия си ботуш. — Ще се справя.
— Няма да е зле, ако имахме подкрепата на лабораторията за ДНК идентификация на военните. — Тонът на Марино ми прозвуча подозрително.
Хвърлих поглед към жълто-кафявите кубинки до ваните с дезинфектант.
Присъствието на Бригс беше обезпокоително. Мина ми през ума, че може би не е дошъл сам.
— Кой друг е тук? — попитах аз и се подпрях на грубите сиви тухли. — Рокман или Пруит?
— Ами, полковник Пруит.
Още един военен. Полковник Пруит беше директорът на Лабораторията за ДНК идентификация към Въоръжените сили.
— Двамата с генерала дойдоха заедно — допълни Марино.
Не бях ги канила, но на тях не им и трябваше моята покана. Марино обаче не е пропуснал подобен шанс. Това поне нямаше как да отрече. Каза ми го по телефона, докато идвахме насам с колата. Спомена, между другото, че се надявал да нямам нищо против, задето си позволил тази волност, особено след като разбрал, че Бригс е звънял, а аз не съм отговаряла. Затова Бригс се свързал с Марино. Интересувал се от Илай, мъжа от Нортънс Удс, и Марино му казал, каквото знаел по случая. После му казал и „всичко останало“, както сам се изрази. Надявал се да нямам нищо против.