Кутията на „Оса“.
— Няколко гилзи от газови патрони, няколко допълнителни пълнителя, дори ръководство — продължи Марино. — От — до. Според компанията Джак направил поръчката преди две години. Може да е било заради гмуркането. — Той вдигна едрите си рамене в огромния костюм. — Не знам — освен да го е поръчал преди две години, за да убие Илай. А преди две години Джак е бил в Чикаго, това е повече от сигурно. Подозирам, че ще попиташ за какво му е бил летящият робот. — Марино крачеше около мен с огромните си зелени ботуши и все поглеждаше вратата към стълбището надолу, сякаш беше любопитен какво става там. — Доколкото знам, единственото, което може да те убие в Грейт Лейкс, е живакът в рибата.
— У нас е. Имаме кутията и газовите патрони. Всичко имаме. — Исках да разбера в кои лаборатории са били изпратени уликите. Исках да се уверя, че Бригс не е изпратил веществените доказателства по моя случай във военните лаборатории в Доувър.
— Да-а-а, такива ми ти работи. Като оставим ножа и самия робот. Още не сме ги намерили. Предполагам, че го е захвърлил, след като е пробол момчето. От някой мост, кой знае откъде. Не е чудно, че не искаше никой да ходи на местопрестъплението в Нортънс Удс, нали? — Кървясалите очи на Марино се взряха в мен, после разсеяно се разходиха наоколо — хората реагират така, когато онова, което виждат, не е ново за тях. Бил е тук с часове, преди да дойда аз.
— А тук? — Коленичих пред камината — отворена и изградена от стари тухли, от каквито навярно е била първоначално и цялата сграда. — Какво е правено тук? — Твърдата качулка се плъзна над очите ми. Свалих я и я оставих на пода.
— Какво? — Марино ме гледаше, без да помръдне.
Доближих облечения си в ръкавица пръст до белезникавата пепел, а тя, сякаш беше безтегловна, се надигна и раздвижи от въздуха, като че ли мислите ми я местеха. Опитвах се да я запазя такава, каквато я виждах. Прекалено крехка беше, че да я пренеса изцяло, но и аз до голяма степен бях сигурна, че можех да разпозная какво се е случило в камината, или поне част от случилото се. Бях виждала нещо подобно. Наистина, не в последно време; може би не и през последните десет години. В днешно време документите обикновено са разпечатани на принтер, а не написани на машина, на не особено скъпи листове с високо съдържание на целулоза, която гори непълно и оставя голямо количество пепел и сажди. Когато се изгори, хартията с високо съдържание на памучни влакна изглежда съвсем различно. Веднага се сетих за писмото на Ерика Донахю, което тя твърдеше, че изобщо не е писала.
Обърнах се към Марино:
— Предлагам да покрием камината, за да не разместваме пепелта. Така или иначе, преди да предприемем каквото и да е, трябва да я фотографираме, както е. Да го направим, а после да я съберем в контейнери за лабораторията по съдебна експертиза.
Едрите му, обути в ботуши крака се приближиха и той попита:
— Защо?
Всъщност, интересуваше се защо се държа, сякаш съм на местопрестъпление. Отговорът, ако трябваше да дам такъв, щеше да е — понеже все някой трябваше да го направи.
— Нека свършим всичко както трябва, както знаем и както винаги сме го вършили. — Срещнах изцъкления му поглед. Всъщност, казвах му, че нищо не е приключило. Не ме интересуваше какво мислят останалите. Нищо не беше приключило, докато не приключеше наистина, реално.
— Да видим какво имаме. — Той приклекна до мен.
Всяко наше движение беше придружено от синтетичното скърцане на жълтите ни гащеризони, а плодовата им миризма ми напомни на нови душ-завеси.
— Напечатани букви в пепелта — посочих аз и купчината отново се раздвижи.
— Е, ти си ясновидецът сега и ако разчетеш нещо от изгореното тук, трябва да се цаниш по магазинчетата за чудеса наоколо.
— Можем да го разчетем, понеже скъпата хартия гори чисто, става бяла и мастилените букви от пишещата машина могат да бъдат различени. И преди сме го правили, Марино. Съвсем неотдавна при това. Виждаш ли онова, което гледам в момента? — посочих аз, въздухът се раздвижи и пепелта пак се размести. — Буквално може да се различат мастилените клишета на печатния текст. Поне отчасти. Бостън и донякъде пощенския код. Същият код като върху писмото, което получих от мисис Донахю, макар тя да твърди, че не го е написала и че пишещата й машина е изчезнала.
— Е, в къщата има една машина. Портативна, зелена — от старите. На масата във всекидневната е. — Изправи се и приклекна, сякаш коленете го наболяваха.