Избата беше от измазан с варов разтвор камък, със сводест таван, също от камък, и без прозорци. Помещението беше прекалено тясно за толкова много хора, всички облечени като мен в яркожълто с плътни черни ръкавици, зелени гумени ботуши и яркожълти твърди шапки. Някои от присъстващите бяха с твърди, други — с хирургически маски; разпознах и изследователите от собствения си екип. Трима от ДНК лабораторията вземаха с тампони проби от пода, зарит със счупени епруветки и черни тапи. До тях беше нагревателят, за който спомена Марино, и един лабораторен криогенен фризер от неръждаема стомана, същият модел и марка като този, който използвахме в лабораторията за съхранение на биологични проби при ултраниски температури.
Вратата на фризера беше широко отворена, плъзгащите се полици бяха празни, понеже някой, най-вероятно Филдинг, беше отстранил всички проби и ги беше разбил в каменния под, а после включил нагревателя. Забелязах етикети върху стъклените парчета по иначе чистия под. Помещението беше варосано с нещо матово, грунд, най-вероятно. Приличаше на винарска изба, превърната в лаборатория със стоманена мивка и стоманен тезгях, имаше стойки с епруветки, големи стоманени контейнери с течен азот, а в средата на основното помещение, в което стоях и аз — дълга метална маса, използвана от Филдинг най-вероятно за експедиране на стоката, както и няколко стола, единият от които леко изтеглен, сякаш някой беше седял на него. Огледах първо стола. Търсех кръв, но не забелязах такава.
Масата беше покрита с бяла касапска хартия. Върху нея стояха подредени дълги до лактите яркосини крио-ръкавици, ампули, стативи на колелца, писалки с устойчиво мастило, дълги тапи и телескопични измервателни прътове за хладилни контейнери. Под тях бяха натрупани бели картонени кутии — наричахме ги „криокубове“: евтина опаковка, в каквато обичайно транспортирахме положен в алуминиев контейнер биологичен материал, който можеше да остане замразен при минус сто и петдесет градуса в продължение на пет дни. Специалните контейнери се използваха и при преноса на замразена семенна течност; всъщност, често ги наричаха „резервоари за сперма“; селекционерите на животни особено ги харесваха.
Можех да предположа единствено, че оборудването и материалите, които Филдинг използваше при своето незаконно и безбожно начинание, бяха отмъкнати от Центъра; че късно вечер или след работно време някак си е успявал да задигне нужното му от лабораториите, без да попадне в полезрението на охраната. Разбира се, не беше изключено да е поръчал необходимото и да ни е натоварил със сметките, макар да е изискал доставката тук, в къщата на капитана. Дори сега, докато сглобявах направеното от него, той беше така близо до мен, че можех да го докосна. Лежеше под чаршафа за еднократна употреба на белия, грундиран под; забелязах върху единия край на пластифицираната хартия петно кръв, част от по-голямата локва под главата му, ако се съди по онова, което знаех. От мястото, където стоях, виждах, че кръвта вече е коагулирала и е в ранен етап на разлагане — процес, който щеше да бъде драматично забавен заради температурата в килера. Достатъчно студено беше, за да вижда човек дъха си; студено почти като в хладилната морга.
Светкавицата на камерата блесна, после отново, докато фигурата с широки рамене в яркожълто заснемаше варосаната стена — тъмна и замърсена долу, където върху яркожълтата стойка беше инсталиран електронният теодолит. Допусках, че електрооптичната система за измерване на разстояния вече е картографирала местопрестъплението, записала е координатите на всеки обект, включително на онова, което полковник Пруит снимаше в момента. Той улови погледа ми и снижи обектива на камерата, а аз тръгнах към стената, където долових мириса на смърт: леката, остра воня на мухъл и разложена кръв, засъхнала преди месеци в усойното, студено помещение. Мирис на плесен. На прах. Забелязах мръсния раздран килим, събран накуп, шперплата до другата стена. Прахът и мръсотията по белия под ми подсказаха, че килимът и дървото са били довлечени на това място неотдавна.
На височината на главата ми имаше завинтени в камъка железни съединителни скоби. Приличаха на сглобките, използвани при издигане на тежести. Намотаното на макари въже, флаконите със смазочно масло, скобите, колелата, куките и пръстените по тавана ми подсказаха, че Филдинг е изобретил находчив механизъм за подмяна на тежките контейнери с азот, а в някакъв момент, когато е започнал да екстрахира и продава семенна течност, конструкцията се е превърнала в нещо, за което той не е и предполагал.