Върнах се до кутията „Пеликан“ при стълбите и намерих чифт подложки за колене. Сложих ги и приклекнах до издутия син чаршаф. Отдръпнах го от лицето на Джак Филдинг и се стъписах от това колко живо изглеждаше то. Това беше думата, която ми хрумна. Живо. Сякаш той още беше тук, сякаш беше заспал. В него нямаше нищо жизнено или витално, разбира се; умът ми препускаше, докато оглеждах детайлите. Вкоравените от гела кичури коса, които трябваше да прикрият червените петна по лицето, иначе бледо и подпухнало. Чаршафът изшумоля, когато го отметнах. Коленичих с гумените си ботуши и огледах трупа, отбелязах сплъстената на кичури и изтъняла по края пясъчнокафеникава коса и засъхналата кръв около ухото и в локвата под главата му.
Представих си го как насочва дулото на глока в лявото си ухо и как натиска спусъка. Опитах се да прозра мислите му, да си представя какви са били в последния момент. Защо ще прави това? Защо в ухото? Беше обичайно при самоубийствата с огнестрелно оръжие да се стреля отстрани в главата, но не и в ухото. И защо лявото, а не дясното ухо? Филдинг беше десничар. Имах навика да го дразня заради крайната му неспособност да върши каквото и да е с лявата ръка; каквото и да е, което изискваше сръчност и вещина. Разбира се, че не се е застрелял в лявото ухо, докато е държал пистолета с дясната си ръка. Освен ако в мое отсъствие не се беше превърнал в гъвкав акробат, или това беше поредното предположение, до което всички биха стигнали? Трябваше все пак да проверя ъгъла. Насочих, доколкото можех, пръста на дясната си ръка към канала на лявото ухо, сякаш беше дулото на глока.
— Всъщност, нещата не са чак толкова зле — разнесе се дълбок глас зад мен. — Не се е стигнало чак дотам, нали? — каза генерал Джон Бригс.
Вдигнах поглед и го видях надвесен над мен, с разкрачени крака, ръце на гърба, огромен и тромав в яркожълтото. Не носеше обаче маска или ръкавици, нито твърда качулка. С грубото си, властно лице приличаше на ястреб. Често го сравняваха със стърнище. Беше мургав и независимо колко често се бръснеше, винаги изглеждаше с набола брада. Очите му бяха в същия тъмносив цвят като титановата сплав на моята сграда, а косата му — черна и леко прошарена от възрастта. Беше точно на шейсет.
— Полковник — каза той, коленичи до мен и взе фенерчето, което използвах преди малко и което сега стоеше изправено на пода. — Сигурно си задаваш същия въпрос като мен. — Включи фенерчето.
— Сериозно се съмнявам — отвърнах, а той насочи светлината към лявото ухо на Филдинг.
— Чудя се къде е бил — каза Бригс. — Оглеждам се за петно, предизвикано от високата скорост, и се питам дали е стоял точно тук? И защо? Дали е стоял до криогенния си фризер и просто е пъхнал оръжието в ухото си?
Взех фенерчето от него, за да мога да го насоча натам, накъдето исках, и да огледам вътрешността на ухото на Филдинг, но видях само тъмна почти засъхнала кръв, вече превърнала се в кора. Когато се приведох по-отблизо обаче, съумях да различа малката черна входна рана. Контактна, удължена рана. И ъгловата. Под главата му имаше много кръв. Засъхнала локва кръв, твърда и лепкава заради влагата в килера. Долових мирис. Леката, сладникава, отблъскваща миризма на разложение. Долових и алкохол. Нямаше да се изненадам, ако разбера, че в последно време Филдинг е пиел. Без значение дали се е застрелял или някой друг го беше направил, най-вероятно е бил компрометиран, а аз помнех огромната кола с ксенонови фарове, която преди около шестнайсет часа ни проследи с Бентън, докато пътувахме във виелицата към Центъра за съдебномедицинска експертиза. Хипотезата беше, че в колата е бил Филдинг, че това е бил неговият „Навигатор“, а той е свалил предния номер, за да не разберем кой е зад нас.
Никой не предлагаше удовлетворително обяснение за причината, поради която Филдинг евентуално е решил да ни проследи, и как така съумя изведнъж да се изпари, да се разтвори във въздуха, когато Бентън спря насред заснежения път с надеждата, че нашият преследвач, който и да е той, ще ни подмине. Изглежда, аз единствена обръщах внимание на факта, че „Отуол Технолъджис“ беше съвсем близо до района, в който автомобилът с ксенонови фарове и лампи против мъгла изчезна, като че ли този човек разполагаше с дистанционно за входа, с кода за мястото или познаваше полицая от охраната, за да свие изведнъж с „Навигатор“-а, сякаш изчезва в Пещерата на Батман, както описах случилото се пред Бентън, който обаче не изглеждаше впечатлен. „Защо Джак Филдинг ще има достъп до «Отуол»? — попитах Бентън, докато шофирахме насам. — Дори да е имал контакти с някого от персонала там, защо ще има достъп до паркинга им? Възможно ли е толкова бързо да се изтегли и да вярва, че частният полицай, който патрулира, няма да има нищо против появата му?“