— Осколката може да е попаднала в косата му, когато е чупил епруветките. Изглежда е бил обзет от неконтролируема ярост, докато е трошил всичко тук — каза Бригс.
Беше търпелив и любезен с мен. Сякаш почти ми съчувстваше. Или пък отново говореше моята несигурност.
— Решил си го, нали Джон? Ти и всички останали? — Вдигнах поглед към властното му лице.
— Сама знаеш много добре — рече той. — Имаме за какво да поговорим, а аз бих предпочел това да не се случва в присъствието на останалите. Ще съм в съседното помещение. Обади ми се, когато си готова.
Токът на полуостров Салем дойде около два и половина. Приключвах с Джак Филдинг. Стоях толкова отдавна на колене до него на студения каменен под, че краката ми изтръпнаха. Боляха ме и целите горяха, въпреки подложките, които ползвах.
Плафоните в запуснатата му старомодна кухня светнаха. Къщата беше студена, но въздухът от подовите вентилатори, който долових, докато минавах покрай тях с гумените си ботуши, работните дрехи и жилетката, обещаваше топлина. Бях свалила защитното облекло, с изключение на ръкавиците за еднократна употреба. Бялата керамична мивка беше пълна с чинии, плувнали в сапунена вода, по която се носеше петно жълтеникава мръсотия; мръсна и захабена беше и жълтата завеса на прозореца над мивката.
Накъдето и да се огледам, виждах единствено останки от храна, отпадъци и празни бутилки. Припомних си мизерията на безкрайните местопрестъпления, които бях обработвала, гнилостта и разложението, слабата сладникава воня. Мислих си колко често животът преди настъпването на смъртта е истинско престъпление. Последните месеци на Филдинг на тези земя бяха далеч по-мъчителни, отколкото той заслужаваше, а не можех да допусна, че каквото и да е от това, за което беше допринесъл сам, е било по негова воля. Той не би написал съдбата си по този начин; той не беше роден за подобна участ. От ума ми не излизаше любимата му фраза, с която ми напомняше, че не е „роден за това“ или „роден за онова“ и която ми повтаряше винаги, щом го помолех да направи нещо безвкусно или отегчително, по негова преценка.
Спрях до дървената маса с подпъхнати под плота два дървени стола и с изглед към заледената улица и развълнуваната тъмносиня вода в далечината. Масата беше зарита със стари вестници и списания. Разстлах ги с облечената си в ръкавица длан. Забелязах „Уолстрийт Джърнъл“, „Бостън Глоуб“, „Салем Нюз“ от миналата събота и си припомних, че бях видяла няколко вестника, покрити с лед на тротоара пред къщата, сякаш са били хвърлени там, но никой не ги е внесъл преди началото на голямата буря. Имаше поне половин дузина списания „Здраве за мъжа“. Бяха адресирани до Филдинг, но до дома му в Конкорд. Броевете от януари и февруари бяха препратени тук, както и другата поща, струпана на куп, който сега разрових. Помня, че договорът за наема на къщата в Конкорд течеше почти от година, но като гледах бъркотията и струпаните мебели около мен, а и въз основа на онова, което ми бяха казали за домашните му проблеми, реших, че не го е подновил. Беше се преместил в неуплътнената, неуютна, стара, напълно лишена от очарование заради състоянието си къща, и макар да си представях как е виждал бъдещето, когато се е влюбил в това място, впоследствие нещо се беше променило.
„Какво му се е случило?“ Огледах се из мизерията, оставена след него. „Кой си ти в крайна сметка?“ Представих си мъртвите му ръце. Почувствах студенината, вкочаняването и тежестта, която усетих, докато ги държах. Бяха чисти, с поддържани нокти, а тази малка подробност сякаш изобщо не пасваше на всичко, което виждах наоколо. „Ти ли сътвори този ужасяващ хаос? Или някой друг? Дали този друг — немарлив и умопомрачен — не е пребивавал в дома ти?“ Знаех, че последователността е злият гений на дребните умове, но и написаното от Ралф Уолдо Емерсън беше вярно. Не е лесно да обясниш или категоризираш поведението на хората и стореното от тях невинаги е логично. Филдинг може да е бил неспособен да овладее ставащото около него, но все пак да е бил достатъчно суетен, че да поддържа добра хигиена. Не беше невъзможно.