Но нямаше как да разбера. Компютърният томограф и аутопсията нямаше да ми го подскажат. Не знаех толкова много неща, включително и защо никога не ми беше казвал за къщата си в Салем. Според Бентън, Филдинг закупил имота непосредствено след като се преместил в Масачузетс, а това беше преди година, миналия януари. Никога обаче не го беше споменавал пред мен. Не бях сигурна дали е криел криминално деяние, в което се е забъркал или е замислял да предприеме; по-скоро имах усещането, че е искал нещо, което да бъде само негово, което да не ме засяга и относно което да нямам мнение и да не се опитвам да го подобря, променя или подкрепя. Не е искал да го покровителствам, когато се е заел да превърне безопасния пристан на капитана от осемнайсети век в свое убежище или в инвестиция, или в каквото първоначално е мечтаел. Искал е да го запази изцяло за себе си.
„Много тъжно, ако истината е такава“, помислих си и се вгледах в блесналата като сапфир вода, която се надигаше и разбиваше в сивия, каменист бряг от другата страна на улицата. Минах през широкия портал, на времето с плъзгащи се врати, в столовата с греди от тъмен дъб и бял таван, сега изпъстрен с петна от вода. Мислено отбелязах, че мястото на потъмнелия месингов фенер със сферично стъкло е във вестибюла, а не над масата от орехово дърво, която сега беше прашасала и заобиколена от столове, които не си пасваха и чиято тапицерия се нуждаеше от смяна. Не винях Филдинг, че не е желаел присъствието ми тук. Бях прекалено критична, прекалено самоуверена в дяволски добрия си вкус и компетентно мнение. Не е чудно, че го бях докарала до лудост. Бях не само лош наставник, но и лоша майка, а нямах право да бъда ничия майка. Не ми беше работа да бъда каквото и да е за него, освен отговорен шеф, и ако беше тук, щях да му се извиня. Щях да го помоля да ми прости, че го познавах и че бях загрижена за него, понеже що за загриженост беше това?
Загледах се в прашасалия ъгъл на масата, където някой се беше хранил или работил, и може би където е била пишещата машина „Оливети“. Столът там беше в малко по-добро състояние. Избелялата протрита възглавница от червено кадифе изглеждаше здрава и може би беше безопасно човек да седне на нея. Опитах се да си го представя на тази маса, до старите каси на прозореца с мрачен изглед към покритата с чакъл алея. Невъзможно беше. Невъзможно беше да е седял прегърбен на малкия стол под висящия фенер и да е писал отново и отново онова писмо от две страници върху гравираната с воден знак хартия. Докато се е сдобил с окончателния, съвършен вариант.
Филдинг с неговите едри, нетърпеливи пръсти! Никога не го е бивало с пишещите машини. Беше самоук. „Кълвеше“ по клавишите, както сам се изразяваше, а нямаше и логика онзи документ, за който се предполагаше, че е написан от Ерика Донахю, да е бил негово дело. Предвид състоянието, в което е бил Филдинг, и с оглед на видяното от Бентън, когато го е срещнал преди седмица в кабинета ми, не изглеждаше правдоподобно заместник-шефът ми да е стигнал дотам, че да топи някакъв студент от Харвард за убийството на Марк Бишъп. Защо му е на Филдинг да убива онова шестгодишно момче? Не вярвах на казаното от Бентън; не вярвах, че Филдинг се е самоубил, след като е забил пироните в главата на Марк Бишъп. Филдинг зачертавал собственото си, изпълнено с насилие детство, каза ми Бентън, но аз не бях убедена.
Трябваше да си припомня обаче, че много неща в живота имаха смисъл за онези, които ги вършеха, и оставаха загадка за другите. Дори когато ни обясняваха причината, тълкуването пак не се вписваше в никоя схема, която да удовлетворява нашите критерии или логика. Задържах се пред прозореца. Не бях съвсем готова да напусна тази стая и да отида в съседната, откъдето се разнасяха стъпките от тежките обувки на Бригс. Разговаряше с някого по телефона, а аз извадих своя, за да проверя пощата си и да видя дали нямам съобщение от Брайс.
„Защо да не се обадя на Ивлин?“
Опитах да се свържа с нея в лабораторията по трасология, но отговори друг сътрудник от екипа й — млад учен на име Матю.
— Имате ли компютър наблизо? — разнесе се гласът на Матю, уверен и напрегнат от вълнение. — Ивлин отиде до тоалетната, обаче искаме да ви изпратим нещо съвършено смахнато, а аз все си мисля, че е грешка или най-безумното замърсяване, което човек може да си представи. Знаете, че косъмът е дебел осемдесет хиляди нанометра, нали? А сега си представете нещо с дебелина четири нанометра; с други думи — косъмът е двайсет хиляди пъти по-дебел от диаметъра на онова, което намерихме. И то не е органично. Макар пръстовият отпечатък да е почти изцяло изграден от чист въглерод, ние установихме наслагване от нещо, което напомня на фенилциклидин…