— Не че не ни се е случвало и преди — промърмори той.
Минахме през стаи, в които вече бях влизала, и заедно излязохме от къщата на морския капитан. Всяко помещение изглеждаше празно и потискащо, сякаш в нея никога не е имало никого. Липсваше усещането, че Филдинг е живял тук. Той просто беше спрял тук, докато е работил, сатанински обсебен от своите изобретения и лабораторната секретност на избата си, а аз дори не разбирах какво го е ръководило. Парите, навярно. Винаги се беше стремил към пари, но в нашия занаят никога нямаше да се сдобие с тях; всъщност, това го безпокоеше и по отношение на мен. Аз се справях по-добре от останалите. Умеех да планирам. Бентън беше получил своето наследство; имахме и Луси, неприлично богата от продажбите на компютърни технологии, които реализираше, откакто беше на възрастта на невротерористите на Бригс. Благодарих на Бог, че поне доколкото знаех, намеренията на Луси бяха законни.
Тя в момента беше в камиона на Центъра заедно с Марино и Бентън. Жълтите костюми и коравите шапки бяха свалени и всички изглеждаха уморени. Ан отново беше заминала със закритата кола с поредната доставка за лабораторията, а тук я очакваха още веществени доказателства в бели кутии, пълни с бели пликове.
— В колата има пакет за теб — каза Бригс в присъствието на останалите. — Най-последният, най-забележителният модел бронирана жилетка с ниво на защита 4-А, специално създаден за жени на бойното поле, в което не би имало нищо лошо, ако обръщахте повече внимание и на чиниите.
— Ако не е удобна… — започнах.
— Мисля, че е удобна, но аз имам малко по-различно телосложение. Проблем ще е, ако не прилепва плътно отстрани. Куршумите някак си намират проклетия процеп. Виждали сме го неведнъж.
— Ще я пробвам вместо теб — предложи Луси.
— Добре — обърна се Марино към нея. — Ти я сложи, а аз ще започна да стрелям, за да видим дали действа.
— Или травмите от ударната сила, за които повечето хора, изглежда, забравят. — Говорех на Бригс. — Куршумът може да не пробие жилетката, но ако силата на удара е над четирийсет и четири милиметра в дълбочина, никой не би оцелял.
— Отдавна не съм била на полигон — бъбреше Луси с Марино. — Може да наемем този на Уотъртаун. Ходил ли си на новия полигон там?
— Ходя на боулинг с инструктора им.
— А, да! Отборът кретени. Как му викахте? „Глинените топки“?
— Железни сме. Трябва да дойдете на боулинг с нас някой път — обърна се Марино към Бригс.
— Ще приемете ли, полковник, ако от ДНК лабораторията на Въоръжените сили изпратим екип от учени да помогнат в центъра ви, дявол да го вземе? — Бригс говореше на мен. — Както личи по всичко, количеството доказателства расте като лавина.
— Ще бъдем благодарни за всяка помощ — отвърнах. — Ще пробвам жилетката още сега.
— Гледай първо да поспиш. — Думите на Бригс прозвучаха като заповед. — Изглеждаш ужасно.
22.
Ветеринарният център в Масачузетс предоставяше двайсет и четири часова спешна помощ. Макар че Сок изобщо нямаше вид на особено стресиран и хъркаше, свит на кравайче като малко чихуахуа или пудел, който можеш да сложиш в дамската си чанта, трябваше да видя какво мога да направя за него. Вече беше почти тъмно. Сок лежеше в скута ми; двамата се бяхме настанили на задната седалка на кола под наем и пътувахме на север по шосе И-95.
Когато идентифицирахме мъжа, убит, докато е разхождал кучето си, реших да покажа същата доброжелателност към спасеното от състезанията животно, за което явно никой нямаше представа откъде е дошло. Лиъм Салц не знаеше и не беше уведомен, че доведеният му син Илай има хрътка, или какъвто и да е домашен любимец. Домоуправителят на апартаментите до Харвард Скуеър уведоми Марино, че в сградата не се допускат домашни любимци. Всичко подсказваше, че когато е наел жилището си миналата пролет, Илай не е имал куче.
— Всъщност не е наложително да уреждаме този въпрос тази вечер — каза Бентън, когато потеглихме.
Погалих кучето по копринената глава и се изпълних със съчувствие към него. Гледах да не докосвам разръфаните му уши, понеже това явно не му харесваше. Имаше стар белег и върху заострената муцуна. Беше тих, сякаш онемял. „Само ако можеше да говориш“ — мислех си.
— Доктор Кесъл няма нищо против. Да го направим, докато сме навън — отвърнах.
— Нямах предвид дали някой ветеринар би се възпротивил, или не.