— Знам, че нямаше това предвид. — Галех Сок и усещането, че бих искала да го задържа, се засилваше в мен. — Опитвам се да си спомня името на жената, която води Джет Рейнджър на разходка.
— Да отидем там.
— И Луси не се задържа у дома, затова така ще е най-добре. Май беше Анет, или пък Ланет. Ще питам Луси дали Анет или Ланет може да минава рано сутрин. Да взема Сок и да го води до дома на Луси. С Джет Рейнджър ще си правят компания. После Анет, или както там й беше името, ще връща Сок в Кеймбридж вечер. Какво толкова сложно има в това?
— Когато му дойде времето, ще намерим дом за Сок. — Бентън се насочи по шосето към Уобърн. Забави ход по наклона, фаровете осветиха табелата и тя светна в луминесцентно зелено.
— Ще си имаш прекрасен дом — казах на Сок. — Таен агент Уесли току-що каза така. Чу го.
— Не можеш да задържиш кучето. Подобна идея винаги е била лош вариант — разнесе се гласът на Бентън от тъмната седалка отпред. — Коефициентът ти на интелигентност пада с около петнайсет процента.
— Моля те, престани с небивалиците, които ми поднасяш винаги, когато говорим за животни.
— Опитвам се да се сетя откъде да му намерим храна. Може да отбия и да изтичам до някой магазин или супермаркет да взема нещо — обади се Бентън след малко.
— Не и консервирана храна. Първо трябва да разуча отделните производители, може би някоя серия в ограничено количество за възрастни, понеже той не е в първа младост. И като стана дума, дали да не вземем пилешки гърди, бял ориз, бяла риба, например треска, някаква здравословна зърнена храна — киноа, да речем. Опасявам се, че ще ти е нужен истински магазин. Май някъде тук имаше „Хол Фудс“.
Във Ветеринарния център ме поведоха по дълъг, ярко осветен коридор с множество приемни от двете страни. Придружаваше ни един ветеринарен техник, който беше много мил със Сок. Сок обаче ми се струваше някак вял. Стъпваше леко с малките си лапи, малко колебливо, сякаш никога през живота си не беше участвал в състезание, и не би могъл да участва.
— Опасявам се, че е изплашен — обърнах се към техника.
— Те са лениви.
— Кой би си помислил подобно нещо за куче, което тича със седемдесет километра в час?
— Когато са принудени; иначе по своя воля не биха го направили. Предпочитат да спят на кушетката.
— Не ми се иска да го влача. А и опашката му е между краката.
— Миличкият. — Техникът спираше на всяка втора крачка, за да го погали.
Подозирах, че доктор Кесъл е подготвил екипа си за тъжните обстоятелства покрай хрътката, защото срещахме единствено разбиране, състрадание и много внимание, сякаш Сок беше знаменитост, в каквато най-искрено се надявах да се превърне. Нямаше да ни е от полза, ако изтече информация за него, ако влезе в чатовете или стане мишена на обичайните безвкусни шеги, които, изглежда, никнеха около мен. Водя ли Сок в моргата? Обучила ли съм Сок да открива наркотици или трупове? Как реагира Сок, когато се прибера и занеса трупната миризма у дома?
Нямаше температура, венците и зъбите му бяха здрави, пулсът и дишането — нормални, без сърдечни шумове или следи от дехидратация, но не позволих на доктор Кесъл да вземе кръв или урина. Предложих да направим пълни изследвания друг път. Кучето не се нуждаеше от повече травми.
— Нека първо ме опознае, преди да започне да ме свързва с болка и страдание — предложих на доктор Кесъл, слаб мъж с хирургически халат, който изглеждаше твърде млад, за да е завършил ветеринарния институт.
Прегледа Сок с миниатюрен скенер — с „палката“, както го наричаше, за евентуално имплантиран под кожата на костеливия му гръб микрочип, а аз го галех по главата.
— Има чип — да, малък красив чип за радиочестотна идентификация, непосредствено под плешката — каза доктор Кесъл, докато разчиташе изображението върху екрана на палката. — Имаме идентификационния му номер. Сега ще се обадим в Националния регистър за домашни любимци и ще разберем на кого е било това момче.
Доктор Кесъл проведе телефонния разговор, докато си водеше бележки. Подаде ми лист хартия с телефонен номер и името „Изгубено чорапче“.
— Ама че име за състезателно куче, а, момчето ми? — обърна се ветеринарят към него. — Може пък да си го е заслужил и затова да е бил пенсиониран. Код на областта 7-7-0. Къде ли е това?
— Нямам представа.
Той отиде до компютъра върху плота и въведе кода.
— Дъгласвил, Джорджия. Вероятно там има ветеринарен кабинет. Да се обадим ли да видим дали работи? Далеч си от дома, а? — обърна се той пак към Изгубено чорапче, а аз вече знаех, че няма да го наричам по този начин.