— Божичко. — Бентън отпи от чашата си с уиски. — Винаги е онова, което смяташ за незначително; което преценяваш, че може да почака.
— Знам. Почти винаги. Малката подробност, с която не искаш да се товариш.
Седяхме на дивана, загледани в огъня, а Сок се беше сгушил в мен. Привърза се към мен. Не ме изпускаше от поглед. Трябваше да ме докосва, за да се почувства сигурен, че няма да изчезна, а той да бъде изоставен в някоя порутена къща, където се случват ужасни неща.
— Мисля си, че има голяма вероятност ДНК тестовете да ни разкрият повече за Дон Кинкейд — продължи Бентън с равен глас. — Ще ми се да знаех по-рано, но нямахме повод да търсим.
— Не е нужно непрекъснато да го повтаряш. Защо би ти трябвало да търсиш подобно нещо? Какво общо би имало едно бебе, което е заченал в тийнейджърските си години, с развитието на събитията сега?
— Очевидно, много.
— Е, когато колата се обърне…
— Знаех, че той поддържа кореспонденция с Катлийн Лоулър, праща й имейли, но в това нямаше нищо престъпно, дори нищо подозрително. Нямаше и намек за някоя си Дон — просто обсъждаха теми от съвместен интерес. Запомних тази фраза — „съвместен интерес“. Мислех, че има предвид някакво престъпление, може би извършено от двама им и начина, по който ги е променило, навярно завинаги. Това, в представите ми, беше техният „съвместен интерес“ — унило каза той. Очевидно се опитваше да намери отговорите, докато говореше. — Сега се питам дали „съвместният интерес“ не е било тяхното дете. Дон Кинкейд, може би. Жалко, че Джак така и не е превъзмогнал този епизод от живота си, че още е бил свързан с Катлийн Лоулър, а най-вероятно и тя с него. А после тази дъщеря, наследила неговия интелект, качествата и недостатъците му. Качествата и наистина обременяващите недостатъци на майка си. И само един господ знае къде е била подхвърляна, докато е расла без баща си, когото, подозирам, по онова време дори не е познавала. Разбира се, това са само наши предположения.
— Не съвсем. Като аутопсия е. През повечето време научавам неща, които вече знам.
— Неща, които можехме да знаем, опасявам се. Опасявам се, че наистина можехме да знаем тези неща и че наистина е като филм на ужасите. Говоря за лошата наследственост и за бащините грехове.
— Някой би казал, че в случая става дума за греховете на майката.
— Налага се да проведа няколко телефонни обаждания — каза Бентън и отново отпи от чашата си, без да откъсва очи от огъня.
Беше ядосан на себе си. Не можеше да си прости, че е пропуснал „малката подробност“, както я наричаше. Мислеше си, че да проследи едно бебе, родено от затворничка преди повече от трийсет години, би трябвало да е належаща потребност за него, а подобна идея беше наистина безразсъдна. Защо вярваше, че това би имало значение?
— Джак никога не е споменавал пред мен за Дон Кинкейд или за дъщеря, дадена за осиновяване. Нито дума в този смисъл. Нямах представа. — Уискито ме сгря. Погалих Сок, усетих изпъкналите му ребра и почувствах тъгата, която се беше загнездила в мен и не искаше да си отиде. — Силно се съмнявам, че е живяла с него, може би съвсем до скоро. Всъщност, не виждам как. Не и в Ричмънд, определено не. Твърде малка е вероятността съпругите му да са позволили дъщерята от тази ранна криминална връзка да се превърне в част от живота им. Дори да са знаели. Но сигурно изобщо не им е казал. Нищо, освен намека за трудностите, които среща при случаите с мъртви деца. Ако изобщо някога е говорил толкова много с жените в живота си.
— С теб е говорил.
— Аз не бях жена в неговия живот. Аз бях негов шеф.
— Това не е всичко.
— Моля те, не започвай отново, Бентън! Вече става нелепо. Зная, че не си в настроение, но и двамата сме изморени.
— Непрекъснато си мисля, че не си била искрена с мен. Не ме интересува какво си вършила по онова време. Нямам правото да се интересувам какво си вършила по времето, когато не сме били заедно.
— Всъщност, интересуваш се и твое право е да се интересуваш от каквото пожелаеш. Колко пъти обаче трябва да ти повтарям едно и също?
— Няма да забравя деня, в който се срещнахме.
— Боже, звучи сякаш е било преди сто години. Приличаме на двойка през петдесетте в неделя вечер. — Докоснах ръката му.
— Хиляда деветстотин осемдесет и осма, онова италианско ресторантче. Помниш ли го? „При Джо“.
— Всеки път, когато излизах с ченгетата, накрая отивахме там. Нищо не може да се сравни с голяма порция печени спагети след местопрестъплението.