— При нас снегът вече натрупа петнайсет сантиметра — добави мистър Пиесте. Беше чул достатъчно. — Върху леда. Имате ли лед в Кеймбридж?
— Мисля, че трябва да подадем оплакване. Има ли значение колко време е минало?
— Никога няма значение колко време е минало, когато казваш истината — отвърнах. — А при убийствата няма срок за давност.
— Само се притеснявам да не са затворили някого, който няма вина — каза мисис Пиесте.
— Случаят е останал неразрешен. Приписан е на членове на чернокожа банда, но не са извършени арести — уведомих ги аз.
— Но най-вероятно е бил някой бял — каза тя.
— Някой бял е пил бира в апартамента — това мога да потвърдя с доста голяма сигурност.
— Знаете ли кой го е извършил? — попита мисис Пиесте.
— Тъй като бихме искали извършителите да бъдат наказани — обади се съпругът й.
— Зная единствено от какъв тип са хората, които най-вероятно са го извършили. Страхливци, обсебени от страст за власт и политическо влияние. А вие постъпете, както ви подсказва вътрешното усещане.
— Какво ще кажеш, Еди?
— Ще напиша писмо до сенатор Чапъл.
— Нали знаеш, че от това няма да има полза.
— Тогава до Обама, до Хилъри Клинтън, до Джо Бейдън. Ще пиша до всички — заяви той.
— И кой ще си направи труда сега? — мисис Пиесте говореше на съпруга си. — Не съм сигурна, че мога отново да преживея всичко това, Еди.
— Трябва да допочистя снега от алеята — каза той. — Продължава да вали и ще натрупа. Благодаря за времето и труда, който си направихте, госпожо — обърна се към мен той. — И за желанието да споделите с нас. Зная, че решението не е било лесно, а съм убеден, че дъщеря ми би оценила жеста ви, ако беше тук и можеше да ви го каже.
Затворих телефона и седях в леглото още известно време. Бях прибрала документите и снимките в сивата папка, в която стояха от две десетилетия. Реших да я върна в сейфа в мазето. Но не сега. Точно сега не ми се слизаше в мазето, до сейфа, а и ми се стори, че някой току-що спря на алеята пред къщи. Дочух как изхрущя снегът. Не бях в настроение да се срещам с когото и да било. Щях да остана още малко тук. Може би да помисля за списък за покупките, за поръчките, които трябваше да направя, или пък просто да погаля Сок.
— Не мога да те изведа на разходка — казах му.
Беше свит на кълбо до мен, положил глава на бедрото ми, безучастен към разговора, който току-що дочу, и без ни най-малка представа за онова, което той подсказваше за света, в който живеехме. Той обаче познаваше жестокостта. Навярно по-добре от повечето от нас.
— Никакви разходки без палто. — Потупах го, той се прозя и облиза ръката ми. Чух сигнала от дезактивираната алармена система и захлопнатата предна врата. — Мисля да изпробваме ботушките — казах на Сок, когато гласовете на Марино и Бентън долетяха от коридора долу. — Сигурно тези малки обувчици, специално направени за кучета, няма да ти харесат и много ще ми се разсърдиш, но те уверявам, че са добри. Имаме си компания. — Разпознах тежките стъпки на Марино по стълбите. — Нали го помниш от вчера, от големия камион. Големият мъж в жълто, който през повечето време ми лазеше по нервите. Само като информация, иначе за в бъдеще нямаш повод да се страхуваш от него. Не е лош човек, а както вече навярно си забелязал, хората, които се познават отдавна, са склонни да проявяват повече грубост едни към други, отколкото към онези, с които не са от толкова отдавна.
— Има ли някой в къщи? — Гръмкият глас на Марино го изпревари в спалнята. После кръглата брава се завъртя и вратата се отвори. — Бентън каза, че се държиш прилично. По телефона ли говореше? С кого?
— Значи е ясновидец — отвърнах от леглото, на което лежах само по пижама под завивките. — С никого не съм говорила.
— Как е Сок? Как си, момче? — попита той, преди да успея да реагирам. — Защо мирише така? Какво си му сложила? Лекарство против бълхи? По това време на годината? Изглеждаш добре. Как се чувстваш?
— Почистих му ушите.
— И как си, докторе, значи?
Марино се надвеси над мен. Стори ми се по-внушителен от всякога, понеже беше с дебело яке, бейзболна шапка и туристически ботуши, а под одеялото и юргана, под които се бях сгушила, аз нямах друго върху себе си, освен фланелената пижама. Държеше малка черна кутия. Реших, че е айпадът на Луси, освен ако самият той не се беше сдобил с такъв, в което силно се съмнявах.