— Навярно е било прекалено голямо за нея и буквално се е влачело по земята — каза Марино и стана. — Не казвам, че се е опитвала да заприлича на мъж, но с късата си коса и голямото палто, с шапката, очилата и господ знае още какво… Докато не видиш циците й. Има страхотни цици! Трябва по някакъв начин да е свързано с баща й, нали така?
— Джак едва ли е имал голям бюст.
— Искам да кажа, че и двамата са добре сложени.
— Значи, когато е преценила, че е безопасно, се е върнала, и макар летящият робот да е бил тежко увреден, пак е реагирал на радиочестотните сигнали, изпратени от сензорните ръкавици? — Изключих айпада и му го подадох.
— Мисля, че просто го е забелязала на земята; проблясвал е там някъде, и така го е забелязала. Луси каза, че бил мъртъв при пристигането на местопрестъплението. Смачкан.
— Знаем ли точно какво е правел или какво се предполагало, че прави?
Марино вдигна рамене и отново се надвеси над мен, все още с якето си, което дори не си направи труда да разкопчае, сякаш нямаше намерение да остане дълго.
— Това не е от моята компетентност, нали се сещаш. Не разбрах и половината от онова, което си говореха Луси и генералът. Само разбирам, че това, което прави това нещо, е потенциален повод за притеснение, а от Министерството на отбраната се готвят за някаква инспекция на „Отуол“, за да видят какво, по дяволите, всъщност става там. Не съм сигурен обаче, че наистина не знаем какво става там.
— Какво искаш да кажеш?
Марино прибра айпада в кутията и отвърна:
— Говоря за изследванията и разработките, за които правителството е адски добре осведомено, но просто не иска никой друг да разбере за тях. После са изгубили контрол над хлапетата и са сплескали всичко. Мисля, че разбираш какво имам предвид. Кога ще се върнеш на работа?
— Не днес, най-вероятно.
— Чакат ни много задачи — каза той.
— Благодаря, че ми напомни.
— Звънни, ако ти потрябва нещо. Ще се обадя в болницата и ще ти кажа как е оная психарка.
— Благодаря, че намина.
Изчаках, докато звукът от тежките му стъпки спря пред входната врата. Вратата се затвори, после настъпи пауза и Бентън пак включи алармата. Дочух стъпките му, много по-леки от тези на Марино, когато мина покрай стълбите към задната част на къщата, където беше неговият кабинет.
— Хайде, да ставаме — казах на Сок. Той отвори очи, погледна ме и се прозя. — Знаеш ли какво означава „довиждане“? Сигурно не. Не са те научили на това в затвора. Иска ти се само да спиш, нали? Аз пък трябва да свърша много неща, така че, хайде. Много мързелуваме, знаеш ли? А ти сигурен ли си, че си печелил състезания, или изобщо си участвал в състезания? Не ми се вярва.
Преместих главата му и стъпих на пода. Наоколо би трябвало да има магазин за домашни любимци, в който да предлагат всичко необходимо за една кльощава, ленива стара хрътка по това време.
— Хайде да пообиколим. — Говорех на Сок, докато търсех чехлите и халата си. — Да видим какво прави таен агент Уесли. Най-вероятно е в кабинета си, пак с телефона. Искаш ли да се обзаложим? Зная, винаги е с телефона си и съм съгласна, че наистина е много дразнещо. Може да ни заведе на пазар, а после ще направя много вкусни спагети, домашни папардели с щедра порция сос „Болонезе“, крехка телешка кайма, червено вино и много гъби и чесън. И искам предварително да поясня, че ти ще получаваш само кухня за кучета. Такива са правилата на дома. За теб киноа и треска днес. — Продължавах да говоря, докато слизахме надолу по стълбите. — Няма да е зле след всичкото онова пиле с ориз от гръцкия ресторант.