Мъжът подсвирна. Стъпките му изхрущяха по камъните, когато се отправи по чакълестата пътека към Сок, за да прибере оставеното от кучето… „и тази пустота изпълва сърцето ми…“. Питър Гейбриъл. Сетих се за младия войник със същото име, изгорял в своето „Хъмви“. Подуших го, сякаш миризмата на разложение все още беше дълбоко загнездена в носа ми. Спомних си майка му, скръбта и гнева, които изля върху мен, когато ми се обади тази сутрин. Съдебномедицинските патолози невинаги получават благодарност, а в такива моменти оцелелите реагират, сякаш аз съм причината любимите им хора да са мъртви. Положих усилия да не го забравя. И да не го приема лично.
Найлоновата торба — от онези, които ти дават, когато пазаруваш — отново прошумоля в облечените в ръкавици ръце, а след това се случи нещо. Ръцете на мъжа се стрелнаха към главата му, дочух шума от дланите му, които удариха слушалките, сякаш се опитваха да смачкат нещо, и почти беззвучното, стреснато възклицание: „Какво, по…? Ей!…“. Или може би това беше вик на болка. Аз обаче не виждах нищо и никого, само дърветата и далечните фигури сред тях. Не виждах кучето, не виждах и него самия. Върнах записа. Черните му ръкавици неочаквано се появиха в рамката и той неясно избоботи: „Какво, по…?“, после: „Ей!…“. Стори ми се, че звучи слисано и разстроено, сякаш нещо го беше оставило без дъх.
Отново превъртях; опитвах се да доловя нещо друго, но в гласа му дочух единствено негодувание, може би страх и болка, сякаш някой го беше блъснал с лакът или ударил силно на многолюдния тротоар. После върховете на дърветата се наклониха и завъртяха. Прелетяха и откъслечни кадри от покрития с плочи покрив, които изведнъж придобиха огромни размери и той глухо се строполи върху пътеката. Или падна по гръб, или слушалките се изхлузиха от главата му. Екранът остана закован върху голите клони и сивото небе, после се появи и изплющя подгъв на дълго черно палто, сякаш някой мина забързано, отново се разнесе силен шум като от удар и картината пак се промени. Пак голи клони и сиво небе, но това бяха други клони — през дъските на зелена пейка. Всичко стана толкова бързо, толкова невероятно бързо, а после изведнъж се разнесоха високи гласове и шумове от хорско присъствие.
— Някой да се обади на деветстотин и единайсет!
— Мисля, че не диша.
— Не си нося телефона. Обадете се на деветстотин и единайсет.
— Ало? Тук… ъ-ъ, да, в Кеймбридж. Да, Масачузетс. Боже! По-бързо, моля. По дяволите, сложиха ме на изчакване! По-бързо, боже! Не мога да повярвам. Да, да, мъж, припадна и, изглежда, не диша… Нортънс Удс, на ъгъла на Ървинг и Брайънт… да, тук някой се опитва да му даде първа помощ. Ще изчакам… Чакам. Да, искам да кажа, аз не… Пита дали продължава да не диша. Не, не, не диша! Не се движи. Не диша!… Всъщност не видях; аз го забелязах на земята, изведнъж се оказа на земята…
Натиснах клавиша за временно спиране и излязох от колата. Навън беше студено, духаше силен вятър. Забързах към терминала. Беше малък, с тоалетни и зона за сядане; един стар телевизор работеше. За момент се загледах в новините по „Фокс“ и превъртях по айпада видеото на бързи обороти, докато Луси се приведе към рецепцията и плати за кацането с кредитна карта. Взрях се в голите клони между боядисаните в зелено дъски и вече бях убедена, че слушалките са се оказали под пейката, камерата е била насочена право нагоре, свиреше сателитно радио… „Мрачната лейди се смееше и танцуваше…“. Музиката беше по-силна, понеже слушалките не бяха долепени до главата на мъжа, а гласът на Шер звучеше абсурдно неуместно.
Виковете извън обхвата на камерата бяха резки и възбудени, долових шума от стъпки и далечния вой на сирена, докато племенницата ми бъбреше с един възрастен човек, пенсиониран пилот от военновъздушните сили, сега на почасова работа в Доувър като наземен оператор, който ентусиазирано й обясняваше:
— … Във Виетнам. Ами, трябва да е било „F-4“.
Луси му отвърна нещо.
— А, да, и „Томкат“. Последният, на който съм летял. Но и „Фантом“ още бяха в употреба, чак до осемдесетте. Направени са добре и издържаха неимоверно дълго. Гледай „С-5“ колко време вече не отстъпват. В Израел още може да се намери някой и друг „Фантом“. А може би и в Иран. Тия, дето са останали в Съединените щати — ползваме ги като безпилотни мишени и телеуправляеми апарати. Дяволски самолети. Виждала ли си такъв?