— Всичко наред ли е? — попитах я аз. — Всичко ли е на мястото си?
— Проверявам за всеки случай — отвърна тя и долових сдържаността й по-осезателно. Усетих, че крие нещо.
Нямаше доверие на никого. Така и трябваше да бъде. Като се замислех, и аз не трябваше да се доверявам на някои хора. На хора, които манипулираха и лъжеха, и твърдяха, че го правят заради някаква кауза. Правилната кауза, богоугодната кауза или просто кауза. Нуни Пиесте и Джоан Рул са били задушени в леглото, най-вероятно с възглавница. Затова липсваше и тъканна реакция на нанесените им наранявания. На сексуалното насилие, на пробожданията с мачете и проникванията със счупено стъкло, дори на връзките, с които са били обездвижени на столовете. Богоугодна кауза, справедлива кауза в умовете на отговорните. Немислимо безчинство, а те са се измъкнали ненаказани. И така до ден-днешен. „Не мисли за тях. Съсредоточи се върху онова, което е пред теб, не мисли за миналото.“
Отворих лявата предна врата и се качих на плазовете. Едва устоях на силните пориви на вятъра. Проврях се между лостовете за управление и се добрах до лявата седалка. Закопчавах четириточковия колан, когато чух Марино да отваря вратата зад мен. Беше шумен и огромен и хеликоптерът хлътна под тежестта му, когато се покатери на задната седалка, където винаги сядаше. Достъпът до предната седалка му беше отказан, дори когато беше единственият пътник на Луси. Заради втория контролен лост, който можеше да бутне, да блъсне или да използва като облегалка, понеже не мислеше. Той просто никога не мислеше.
Луси се качи и започна втора предварителна проверка, а аз й помагах със списъка. Заедно минахме точките по него. Никога не бях имала желание да управлявам различните летателни апарати, които племенницата ми притежаваше през годините, да карам мотоциклета й или да шофирам бързите й италиански коли, но бях чудесен втори пилот. Добре се справях с картите и с бордовата електроника. Знаех как да включа радиоприемниците, да въведа кода на транспондера и необходимата информация в системата за контрол на полета „Челтън“. При критични обстоятелства вероятно бих могла да приземя хеликоптера безопасно, макар че преживяването нямаше да е от най-приятните.
— … Превключвателите от горния панел в позиция „изключено“ — продължавах аз по списъка.
— Да.
— Прекъсвачите на позиция.
— Да. — Луси докосваше леко всичко, което проверяваше, докато се придвижвахме надолу по ламинирания лист.
С привично движение задейства ускорителните помпи и превъртя дросела в полетен режим.
— Отдясно чисто — каза тя и погледна през десния прозорец.
— Отляво чисто. — Хвърлих поглед към тъмната рампа, ниската сграда с осветени прозорци и един „Пайпър Къб“ — малък, лек самолет без пилотска кабина, построен някъде около 40-те години на миналия век, а сега привързан на безопасно разстояние и покрит с развяван от вятъра насмолен брезент.
Луси натисна стартерния ключ и лопатата на носещия винт се завъртя бавно, тежко, с тъп звук като сърдечен пулс, а аз се замислих за мъжа. Замислих се за страха му, за онова, което долових в трите думи, изречени от него. „Какво, по… Ей!…“
Какво е чувствал? Какво е видял? Подгъвът и полите на черното палто, прелетели край него. Чие беше то? Вълнено палто ли беше, или шлифер? Не беше кожено. Кой носеше това дълго черно палто? Някой, който не е спрял да му помогне.
„Какво, по…? Ей!…“ Стреснат вик от болка.
Повтарях го в мислите си отново и отново. Ъгълът на камерата изведнъж се беше променил, после тя застина върху голите клони и сивото небе, а след това подгъвът на дългото черно палто се мярна само за кратък миг, може би за секунда. Кой би подминал човек в беда, сякаш е неодушевен предмет, камък или дънер? Що за човек е този, който не спира до някого, който се хваща за гърдите и пада на земята? Навярно човекът, който е предизвикал това състояние у него. Или някой, който по някаква причина не иска да бъде въвлечен. Подобно на свидетел на инцидент или убийство, който се отдалечава забързано, за да не бъде привлечен към разследването. Мъж или жена? Видях ли обувки? Не, само подгъва на палто, мярнало се за миг пред екрана, а после и втори звук от удар, и картината се измести към други голи дървета, видими през боядисаните в зелено дъски на пейката. Дали човекът с дългото черно палто не беше ритнал слушалките под пейката, за да не запишат още нещо?