— Нямам представа — отвърна Бентън.
— Някой ни следеше. На много късо разстояние, заради времето. При тази лоша видимост трябва да се движиш на малка дистанция, иначе, ако обектът изведнъж свърне встрани, ще го изгубиш.
— Някакъв кретен — каза Бентън. — В никакъв случай не е опитен шофьор. Освен ако предумишлено е искал да забележим, че е зад нас, или е смятал, че няма да го видим.
— Но как е възможно? Пътуваме насред виелица. Откъде се взе, по дяволите? От нищото?
Бентън посегна към телефона си и въведе някакъв номер.
— Къде си? — попита той. После каза: — Голяма кола с фарове срещу мъгла, ксенонови лампи, без табела отпред. Беше се залепила за нас. Точно така. Направи обратен завой и се отдалечи в противоположна посока. Шосе номер две, да. Нещо подобно да е минавало покрай теб току-що? Много странно. Трябва да е спрял. Да, ако… Да. Благодаря.
Бентън остави телефона на поставката и се обърна към мен.
— Марино е на минути път зад нас, Луси е зад него. Колата е изчезнала. Ако някой има глупостта да ни следи, непременно ще направи нов опит и тогава ще видим. А ако целта му е била да ни изплаши — зле е избрал мишената си.
— Сега ние сме мишена.
— Човек, който ни познава, не би направил подобен опит.
— Заради теб, да.
Бентън не отговори. Но бях убедена във верността на думите си. Всеки, който поне малко го познаваше, би осъзнал безразсъдността на подобна мисъл. Чувствах вътрешната му твърдост, усещането за непреклонност, което излъчваше. Знаех на какво е способен, ако бъде заплашен. Когато ги предизвикат, двамата с Луси реагираха твърде сходно. Приемаха провокацията. Само дето Бентън беше далеч по-хладнокръвен, по-пресметлив и сдържан от моята племенница.
— Ерика Донахю. — Първото име, което ми дойде наум. — Тя изпрати човек да ни посрещне, а се съмнявам, че осъзнава колко е опасен харвардският психолог на нейния прекрасен син.
— Няма много логика в това. — Бентън не се усмихна.
— Колко човека знаят местопребиваването ни? — Безсмислено беше да се опитвам да разведря атмосферата. Напрежението и без това беше неумолимо. Бентън си имаше своите критерии за бдителност. Бяха различни от тези на Луси, а и той беше много по-добър в прикриването им. — Или моето местонахождение. Колко души знаят? — продължих аз. — Майката и шофьорът не са единствените. А Джак?
Бентън отново натисна педала, без да отвърне.
— Не смяташ, че Джак има причина да ни сплашва, нали? Или поне да се опитва — казах аз.
Бентън не отговори. Пътувахме мълчаливо, а около нас нямаше и следа от колата с фарове срещу мъгла и ксенонови лампи.
— Луси подозира, че пие много — най-после проговори Бентън. — Но сама можеш да разбереш това от нея. И от Марино.
Тонът му беше равен и долових в думите му известна доза строгост. Той изпитваше към Филдинг единствено пренебрежение, макар че през повечето време предпочиташе да мълчи.
— Защо му е на Джак да лъже? Защо му е да се опитва да повлияе на когото и да е? — върнах се на темата аз.
— Очевидно идва късно и бърза да изчезне, а и кожните му проблеми отново са се изострили. — Бентън се изплъзна от въпроса ми. — Надявам се, че на всичко отгоре не взема и стероиди, особено на неговата възраст.
Преглътнах обичайния в подобни случаи рефлекс да защитя Филдинг, понеже при силен стрес екземата и алопецията му се влошаваха, а той беше напълно безпомощен да направи каквото и да е. Винаги е бил обсебен от тялото си — класически случай на маниакална отдаденост на трупането на мускули, която в неговия случай се беше превърнала в мускулна дисморфия и най-вероятно можеше да се припише на сексуалното насилие, преживяно от него в детството му. Би прозвучало абсурдно да се поддам на рутината, но този път нямаше да го направя. Сега щях да премълча. Продължавах да хвърлям погледи в страничното огледало. От ксеноновите лампи и фаровете срещу мъгла нямаше следа.
— Защо му е да лъже във връзка с този случай? — попитах отново. — Защо му е да се опитва да повлияе на когото и да е?
— Не мога да проумея как ще накараш едно дете да остане неподвижно в подобна ситуация — каза Бентън. Имаше предвид смъртта на Марк Бишъп. — Семейството е било в къщата и всички твърдят, че не са чули писъци; не са чули нищо. Твърдят, че в един момент Марк си е играел, а в следващия момент го видели паднал по лице в градината. Опитвам се да си представя какво се е случило, а не мога.