Не можех да преценя дали малкото посивяла коса, която беше останала върху главата му, е гладко избръсната, но беше чист и сравнително спретнат, без червенина по бузите от злоупотреба с уиски; нямаше и бирено коремче. Очите му не бяха кървясали. Ръцете му не трепереха. Не долових мирис на цигари. Успял беше да се откаже от алкохола; всъщност, от много неща. Марино се стремеше да се опази от доста изкушения по пътя през съмнителните територии на собствените си първични наклонности. Секс, пиянство, наркотици, тютюн, храна, невъздържан език, фанатизъм, мързел. Навярно трябваше да добавя и лицемерие. Когато му отърваше, той можеше да бъде непочтен или откровен лъжец.
— Предполагам, че Луси е с хеликоптера? — попитах.
— Знаеш как е, когато си ангажиран с такъв случай; по-зле, отколкото в ЦРУ — обясни той и сви по „Пърпъл Харт Драйв“. — Къщата ти може да се подпали и никой няма да обели и дума, а аз ти звънях поне пет пъти. Затова реших да действам и с Луси тръгнахме насам.
— Няма да е зле, ако ми кажеш защо си тук.
— Никой не трябваше да ти се меси, докато не свършиш с войника от Устършър — каза той за моя изненада.
Настина, редник първи клас Питър Гейбриъл беше от Устършър, Масачузетс, но не можех да разбера откъде Марино знае по какъв случай работя тук, в Доувър. Нямаше кой да го е уведомил. Всичко, което правехме във военната морга, беше строго поверително. Зачудих се дали майката на убития войник не е изпълнила заплахите си да се обади на медиите. И дали не им е казала, че белият съдебен лекар на сина й е расист.
— Очевидно, той е първата жертва на войната от Устършър — продължи Марино, преди да успея да попитам, — и местните медии са пощурели. Получихме няколко обаждания. Предполагам, че хората са объркани и са решили, че всеки мъртвец, който по някакъв начин е свързан с Масачузетс, свършва при нас.
— Репортерите допускат, че сме му направили аутопсия в Кеймбридж?
— Е, при нас, сертифицираните съдебномедицински експерти, си е чиста проба военна морга. Сигурно затова.
— Все едно всички жертви, от всяко бойно поле, се изпращат в Доувър и медиите вече със сигурност са уведомени — отвърнах аз. — Убеден ли си в причината за техния интерес?
— Защо? Ти да се сещаш за някаква друга причина?
— Просто питам.
— Зная само за няколко обаждания. Препратихме ги към Доувър. Ти беше посред процедурата с хлапето от Устършър и никой не можеше да те намери по телефона, и когато вече зареждахме в Уилмингтън, на двайсет минути път оттук, се обадих на генерал Бригс. Той изпрати сговорчивата госпожа капитан да те търси в банята. Омъжена ли е, или може би е като Луси? Понеже хич не изглежда зле.
— Виждал ли си я? — Бях слисана.
— Нямаше те, когато тя мина през нашия център на път към майка си в Мейн.
Не помнех някой някога да ме беше уведомил за това. Току-що ми показаха, че нямам представа какво става в централата, която уж би трябвало да е под мое ръководство.
— Филдинг й организира кралска обиколка; блеснахме в цялото си великолепие. — Марино не харесваше заместника ми Джак Филдинг. — Искам да кажа, че наистина се опитвах да се свържа с теб. Нямах намерение да се появя ей така.
Марино си е мошеник и това, което ми разказваше сега, си беше чист номер. Съчиняваше. По някаква причина е изпитал необходимост да се появи без предупреждение. Навярно е искал да бъде сигурен, че незабавно ще тръгна с него. Миришеше ми на истинска беда.
— Случаят с Гейбриъл не може да е причината да се появиш ей така, както сам се изрази.
— Така е.
— Какво стана?
— Имаме прецедент. — Говореше, вперил неотклонно поглед напред. — Казах на Филдинг и на всички там, че няма как трупът да бъде изследван, преди ти да се прибереш.
Джак Филдинг беше опитен съдебномедицински патолог и не приемаше разпореждания от Марино. Щом заместникът ми е предпочел да остане настрана и да ме изчака, най-вероятно ставаше въпрос за случай, който може да ни навлече политически неприятности или съдебен процес. Фактът, че Филдинг не се е опитал да ми позвъни и не ми е писал по електронната поща, ме обезпокои. Отново проверих телефона си. Нищо от него.
— Вчера следобед към три и половина в Кеймбридж — започна Марино. Бавно напредвахме по „Атлантик стрийт“ в падащия здрач. — Нортънс Удс он Ървинг, на една пресечка от вас. Дяволски зле е, че не си била у дома. Можеше да отидеш на място, да обиколиш там и кой знае, нещата можеше да се окажат другояче.