Питах се кой ли е дежурен тази вечер и защо е взел наш автомобил. Оглеждах се, сякаш за пръв път бях тук. От двете страни на оградата се издигаха лабораториите на Масачузетския технологичен институт — постройки от стъкло и тухли, с увенчани с антени и радарни чинии покриви, почти изцяло тъмни, с изключение на няколко слабо осветени прозорци, сякаш от случайно оставена запалена лампа на нечие бюро. Снегът прорязваше нощта и падаше шумно. Бентън се приближи до сградата и спря на определеното за директора място, до това на Филдинг — сега празно и затрупано със сняг.
— Можехме да спрем в закрития гараж. — В гласа на Бентън се промъкна надежда.
— Да не се глезим. И без това друг не може да паркира тук — отвърнах аз. — Забранено е. Единствено коли, минали да ме вземат или да ме оставят, могат да спират тук.
— Доувър явно ти е дошъл в повече. Трябва ли да отдам чест?
— Само у дома.
Слязохме от колата. Снегът стигаше до глезените ми, не лепнеше. Беше прекалено студено. Снежинките бяха дребни, ледени. Въведох кода на клавиатурата до закрития гараж и вратата шумно се прибра, когато Марино и Луси влязоха в паркинга. Закритият гараж приличаше на малък хангар, беше запечатан с бяла епоксидна смола, а на тавана беше монтиран еднорелсов подемен кран — моторизиран механизъм за повдигане на телата, прекалено обемни за ръчна манипулация. Вътрешна рампа водеше към метална врата, а отстрани беше паркиран един от нашите закрити фургони, които в Доувър наричахме „хлебарници“, понеже бяха конструирани да транспортират до шест трупа върху носилки или в ковчези, а при нужда служеха и като лаборатория на местопрестъплението.
Докато чаках Марино и Луси, усещах, че не съм подходящо облечена за Ню Ингланд. Спортното ми яке беше съвсем подходящо за Делауеър, но сега мръзнех. Опитвах се да не мисля колко хубаво би било да седна пред огъня с чисто малцово уиски или малко бърбън, да поговоря с Бентън за нещо друго, различно от трагедии, предателства и паметливи врагове. Да се махна от всички. Да пийна и да си поговоря искрено със съпруга си, да оставя игрите и извъртанията и да не се чудя какво знае той. Копнеех да прекарам малко нормално време с него, но и двамата не знаехме какво означава това. Дори когато правехме любов, ние пазехме своите тайни и нищо не беше нормално.
— Като оставим имейла от Беззаконника, няма други новини — оповести Марино, без някой да го е питал, докато вратата на закрития гараж шумно се приплъзна зад нас. — Най-после прати по пощата снимки от местопрестъплението. Но не е имал късмет с кучето. Няма обаждания със съобщение за намерена хрътка.
— Каква хрътка? — попита Бентън.
Прекалено бях заета да описвам ТООТО и не споделих много от видяното във видеоклиповете. Чувствах се глупаво.
— Случаят от Нортънс Удс. Черно-бяла хрътка на име Сок, очевидно избягала, докато екипът за бърза медицинска помощ бил прекалено ангажиран с нашия случай.
— Откъде знаеш името му?
Обясних му и задържах пръста си над стъкления сензор на биометричната брава, за да сканира отпечатъка. Отворих вратата към долния етаж на сградата и споменах, че не е изключено кучето да има микрочип, който да предостави полезна информация относно самоличността на неговия собственик. Допълних, че някои спасителни групи като правило поставят микрочип на бивши състезателни хрътки, преди да ги дадат за осиновяване.
— Това е интересно — каза Бентън. — Мисля, че съм ги виждал.
— Видях те да излизаш от алеята със спортната си кола към три и петнайсет вчера следобед — обади се Луси, докато вървяхме по коридора: открито пространство с портиер, дигитален ескалатор, а вместо стени — масивни врати от неръждаема стомана към хладилните камери.
— За какво говориш? — обърна се Бентън към племенницата ми.
— Толкова време пътувахте във виелицата, а ти не успя да го уведомиш за ситуацията? — Луси хвърли поглед към мен.
Не беше лесно да се справиш с нея, когато започне да се държи по този начин.
Казах си, че е права, и ме обзе безпокойство. „И тя те познава — мина ми през ум. — Познава те толкова добре, колкото и ти нея.“ Дяволски добре долавяше, ако се безпокоях заради нещо, което упорито държах да запазя за себе си — а откакто напуснах Доувър, непрекъснато се чувствах изпълнена с безпокойство и бях по-неотстъпчива от всякога. Глупаво беше от моя страна да не споделя детайли, с които Бентън би могъл да направи нещо. Не познавах по-прозорлив човек от него, а той би казал много и относно най-нищожната подробност, уловена от камерата, скрита в слушалките на мъртвия.