— Ясно, г’спожо.
— Някакви позвънявания от медиите? Някаква следа от тях?
— Неотстъпно следя, г’спожо. — На три от стените бяха окачени монитори с разделени на квадранти екрани, върху които непрестанно се въртяха кадри от охранителните камери, разположени в стратегически точки като закритите гаражи, коридорите, асансьорите, фоайето и всички врати към сградата. — Осведомен съм за известната загриженост по повод човека, намерен в парка. — Рон хвърли поглед към Марино, застанал зад мен, сякаш помежду им имаше някаква уговорка.
— Е, знаеш къде да ме намериш засега — отворих аз поредната врата. — Благодаря.
Дълъг бял коридор с под от сиви плочки водеше към поредица зали, подредени според логиката на нашата практика. Първата беше за идентификация. В нея телата се фотографираха, вземаха се пръстови отпечатъци, неиззетите от полицията лични вещи се прибираха в кутии. Следваше просторна рентгенова зала с компютърен томограф; зад нея бяха залата за аутопсии, пералнята и стерилизаторите, преддверието, съблекалните, гардеробните, антропологичната лаборатория, лабораторията за случаи с биологично замърсяване, запазена за прецеденти със съмнение за инфекция или зараза. Коридорът описваше пълен кръг около всички помещения и свършваше там, където започваше — в закрития гараж.
— Какво точно знае охраната за пациента ни от Нортънс Удс? — попитах Марино. — Защо Рон е останал с впечатление за известна загриженост?
— Нищо не съм му казвал.
— Питам какво знае.
— По-рано днес, когато тръгнахме, той не беше на дежурство. Не съм го виждал.
— Чудя се какво ли са му казали — разпитвах търпеливо, понеже не исках да влизат в пререкание с Марино в присъствието на останалите. — Очевидно, ситуацията е крайно деликатна.
— Преди да тръгнем, разпоредих всички да са особено предпазливи относно всяко медийно присъствие — каза Марино и свали коженото си яке, когато стигнахме рентгеновата зала със запалена червена лампа над вратата — знак, че скенерът работи. Ан и Оли не биха започнали без мен, но се стараеха да държат персонала далеч от зони с повишена радиация. — Не беше моя и идеята Джанел или останалите да работят от къщи — додаде Марино.
Не попитах откога нещата стоят така, нито кои са „останалите“. Кой друг работеше от къщи? Това тук беше държавно учреждение, паравоенна институция, а не бюро за надомна работа. Трябваше да си прехапя езика, за да не го изрека.
— Майната му на Филдинг — промърмори Марино. — Всичко прецаква.
Не отвърнах. Сега не беше най-подходящият момент да обсъждаме колко е прецакано всичко.
— Знаеш къде да ме намериш. — Луси отиде до асансьора и натисна с лакът твърде големия бутон за „свободни ръце“. Изчезна зад плъзгащите се врати, а аз прокарах пръст по друг биометричен сензор и отключих бравата.
В контролната стая съдебномедицинският радиолог доктор Оливър Хес се беше настанил зад оловното стъкло пред пулта. Сивата му коса беше разбъркана; изглеждаше сънен, сякаш го бях вдигнала от леглото. През отворената врата видях подобния на бяло яйце „Сименс-Соматом Сенсейшън“ и чух вентилатора на системата за водно охлаждане. Скенерът беше модифицирана версия на онзи, който използвахме в Доувър. Беше снабден с гнездо за главата и обезопасителни ремъци, скрити кабели, херметично затворени детектори; масата беше покрита с тежък винил, който да предпазва струващата милиони долари система от замърсители, например телесни течности. Монтиран под лек ъгъл спрямо вратата, за да се улесни внасянето и изнасянето на телата, скенерът беше в статут на готовност, а технологът Ан Махони поставяше рентгеново-контрастни ленти — маркери по кожата на мъртвеца от Нортънс Удс. Когато влязох, ме обзе странно чувство. Беше ми познат, а досега бях виждала единствено части от него на записите от айпада.
Различих бледокафявата кожа и ръцете с дълги, леко присвити и вкочанени пръсти, поставени отстрани върху синия чаршаф.
Чух гласа му на видеоклипа, зърнах за миг ръцете, ботушите и дрехите му, но не бях видяла лицето. Не бях сигурна какво точно съм очаквала. Чувствах се леко объркана от деликатните черти, дългата къдрава кестенява коса и гладките, изпъстрени със светли лунички скули. Отметнах чаршафа. Много слаб, с височина около метър и осемдесет и тегло към шейсет килограма, с оскъдно окосмяване. Лесно би могъл да мине за шестнайсетгодишен. Напомни ми за Джони Донахю, който не беше много по-голям. Деца. Дали това не беше общото помежду им? Или всичко опираше до „Отуол Технолъджис“?