— Както и че не е движил ръцете си и не се е въртял, а това е добре — отбеляза Ан.
— Точно така. Ако беше дошъл в съзнание, би раздвижил поне ръцете си. Наистина е добре — съгласи се Марино и бързо започна да пише по клавиатурата; изображението изпълни екрана на компютъра.
Отбелязах, че мъжът няма пиърсинги и татуировки; беше чист, с ниско подрязани нокти и гладка кожа на човек, който не се занимава с физически труд или физическо натоварване, от което се получават мазоли по ръцете и краката. Опипах главата му; търсех наранявания — счупвания или други травми, но не открих нищо.
— Под въпрос е дали е паднал по лице. — Марино четеше имейла на инспектор Лестър Лоу. — Или на тези снимки е по гръб, понеже от екипа на „Бърза помощ“ са го обърнали?
— За да му окажат бърза помощ, би следвало първо да го обърнат по гръб. — Приближих се и хвърлих поглед към изображенията.
Марино свали няколко снимки — бяха едни и същи, но от различна гледна точка: мъжът по гръб, с разкопчано тъмнозелено яке и риза от деним, главата му е извърната настрани, очите — полузатворени; лицето му в близък план, с полепнала по устните мръсотия — заприлича ми на остатъци от мъртви листа, трева и пясък.
— Увеличи това — казах аз на Марино.
С едно кликване на мишката изображението се уголеми и момчешкото лице изпълни екрана.
Върнах се до тялото и поверих за травми по лицето и главата. Отбелязах охлузването под брадичката. Изтеглих долната устна и видях малко разкъсване, най-вероятно предизвикано от долните зъби, когато е паднал и си е ударил лицето в чакълестата пътека.
— Едва ли ще обясни всичката кръв, която видях — каза Ан.
— Не, не може да я обясни — съгласих се. — Но подсказва, че първо си е ударил лицето в земята, а това означава, че е паднал на земята като покосен; дори не се е спънал, нито пък се е опитал да се извие и да омекоти удара. Къде е чувалът, в който са го положили?
— Разстлах го върху масата в залата за аутопсии, защото си помислих, че сигурно ще искаш да го погледнеш — каза Ан. — А дрехите му съхнат ей там. Съблякох го и оставих всичко в шкафа до работната ти маса. Първа маса.
— Добре. Благодаря.
— Може някой да го е ударил — предположи Марино. — Може да го е ударил по лицето или да го е блъснал с лакът, за да му отвлече вниманието, а после да го е наръгал в гърба. Това обаче щеше да е записано; щеше да го има на видеоклиповете.
— Ако някой го беше ударил по устата, щяхме да открием повече следи от разкъсни рани. Виж мръсотията по лицето му и положението на слушалките. — Върнах се до компютъра и показах изображенията едно по едно в близък план. — Изглежда, е паднал по лице. Слушалките са отхвръкнали надалеч; поне на два метра, както ми се струва, и са под пейката. Това ми подсказва, че е паднал с известна сила, те са излетели на определено разстояние и са се изключили от сателитното радио, за което пък мисля, че е било в джоба му.
— Освен ако някой не е свалил слушалките и не ги е запратил с ритник под пейката — обади се Бентън.
— И това ми мина през ума.
— Имаш предвид от онези, които са се опитвали да му помогнат? — каза Марино. — Наоколо са се насъбрали хора и в крайна сметка слушалките са се оказали под пейката.
— Или някой го е направил умишлено. — Съзрях още нещо.
Прехвърлих изображенията едно по едно и спрях на снимката на лявата му китка. Увеличих тахиметъра и фиксирах кадъра с циферблата от въглеродни влакна. Различих върху скалата пет и седемнайсет следобед — тогава го е взел полицаят — но стрелките показваха десет и четиринайсет: пет часа по-късно.
— Каза, че когато си го свалил днес сутринта, ти се е сторило, че часовникът е спрял — обърнах се към Марино. — Сигурен ли си, че просто не е показвал друго часово време, различно от местното?
— Да, беше спрял. Казах ти, това е един от ония самонавиващи се механизми. Спрял е днес сутринта — към четири, примерно.
— Май не е изключено да е показвал пет часа по-рано, по източно стандартно време — посочих снимката.
— Добре. Тогава сигурно е спрял към единайсет сутринта наше време — каза Марино. — Значи е бил сверен по друго време, а после е спрял.