Нямах представа колко дълго е кървил в торбата, а после в хладилната камера, но кървенето не е било от раната. Когато разстлах ризата от деним с дълги ръкави, малък размер, все още запазила миризмата на лек одеколон или афтършейв, открих само едно петно кръв, засъхнало около оставения от острието прорез. Направените от Марино и Ан заключения изглеждаха точни — мъжът беше кървил от носа и устата, докато е бил напълно облечен в чувала, главата му е била извърната на една страна, навярно същата, от която и аз бях преди малко провела прегледа в рентгеновата зала. Кръвта сигурно беше текла от лицето му, за да изпълни чувала и да протече по пода. Лесно се убедих в това, когато хвърлих поглед към чувала с размери за възрастни — стандартният черен чувал с цип, използван от специалните служби. Отстрани ширитите на ръкохватките бяха прикрепени с нитове и нерядко течовете възникваха именно там, ако термично затворените шевове бяха останали непокътнати. Кръвта протичаше през нитовете, особено ако чувалът е от по-евтините, но този струваше около двайсет и пет долара, беше от тежък найлон.
Пред очите ми все още беше видяното на екрана на компютърния томограф. След като вече знаех колко бързо бяха възникнали разкъсванията при наистина мълниеносно нападение, ми изглеждаше съвършено безсмислено да търся причината за кървенето. Струваше ми се още по-безсмислено дори от момента, когато Марино ми каза за него в Доувър. Големите разкъсвания на вътрешните органи на мъжа навярно бяха предизвикали масиран белодробен кръвоизлив, който пък беше станал причина кръвта да потече от ноздрите и устата. Това обаче би трябвало да се случи почти веднага. Не разбирах защо не е прокървил на местопрестъплението. Когато парамедиците са се опитвали да го реанимират, би трябвало да започне да кърви от лицето и това би било сигурна индикация, че не е паднал покосен от аритмия.
Напуснах залата за аутопсии и се отправих нагоре по стълбите. Пред очите ми отново изплуваха сцените от видеоклипа и си припомних, че се зачудих защо е сложил черните ръкавици в парка. Къде бяха те? Нямаше ги в кутията с уликите, нито в сушилния шкаф; не ги намерих и в джобовете на якето, когато проверих. Въз основа на направения от камерата в слушалките на мъжа запис съдех, че при настъпването на смъртта ръкавиците са били на ръцете му. Отново си припомних видяното на айпада на Луси в закритата кола на път към цивилния терминал. Облечена в черна ръкавица ръка се показа на екрана, сякаш мъжът рязко перна нещо; после, когато ръцете му се вдигнаха към слушалките, се разнесе тъп звук и почти нечленоразделното „Какво, по…? Ей!…“. После голите дървета са втурнаха насреща и се завъртяха, натрошените плочи на земята добиха необичайни размери и се разнесе глух звук от тупване, когато тялото му рухна; след това подгъвът на дълго черно палто изплющя и изчезна. После настъпи тишина; разнесоха се гласовете на хората, които се трупаха около него и изразяваха на висок глас удивлението си, че не диша.
Вратата на рентгеновата зала беше затворена. Надникнах вътре, но всички бяха излезли, приемната беше тиха и празна, компютърният томограф хвърляше бели отблясъци в сумрака иззад оловното стъкло. Спрях и се опитах да набера телефонен номер с надеждата Ан да отговори, макар че тя вече навярно беше в „Маклийн“, в лабораторията за невроизобразяване, където нямаше да ми е възможно да се свържа с нея иззад стените от плътен бетон. Изненадващо обаче, чух гласа й.
— Къде си? — Някъде около нея се носеше музика.
— Спираме вече. — Сигурно беше в закрития камион с Марино и радиото беше пуснато.
Попитах я:
— Когато свали дрехите му, видя ли чифт черни ръкавици? Може би е носил такива.
Настъпи пауза. Дочух, че казва нещо на Марино, после отново се разнесе гласът й, но не разбрах репликите, които размениха помежду си.
— Не. — Пак говореше на мен. — И Марино твърди, че когато внесъл тялото в идентификационната, не е имало ръкавици. Няма спомен за ръкавици.
— Кажи ми какво точно се случи вчера сутринта.
— Спри за малко тук — чух я да казва на Марино. — Не, не още, иначе ще излязат. Момчетата от охраната. Почакай тук. Ами — обърна се тя отново към мен, — вчера, малко след седем сутринта, доктор Филдинг влезе в рентгеновата зала. Както знаеш, двамата с Оли винаги сме рано там, преди седем, и така или иначе той беше загрижен заради кръвта. Беше забелязал капки кръв по пода до хладилното отделение, а също и в него; това говореше, че тялото или кърви, или е кървяло. В чувала имаше много кръв.