На бюрото ми буквално нямаше нищо; едно дъговидно модулно работно място, конструирано от двайсет и две милиметрова черна ламинирана стомана и класьор от същия материал с чекмеджета и открити рафтове между огромния прозорец с изглед към река Чарлз и хоризонта над Бостън. Плотът от черен гранит зад стола „Аерон“ обрамчваше стената и приютяваше моята система за лазерна микродисекция „Лайка“, свързаните с нея видеодисплеи и аксесоари, а до тях — вярната ми резервна „Лайка“ за ежедневна употреба, един по-обикновен микроскоп, който можех да управлявам без нужда от софтуер или семинар. Нямаше кой знае какво друго. Никъде не се виждаха папки с дела, смъртни актове или документи, които да разглеждам или подписвам. Само някои лични вещи. Реших, че не е хубаво кабинетът ми да е толкова съвършен и безупречен. По-добре щеше да е, ако имаше малко боклук. Може би не друго, а видът на празното ми работно място ме накара да се почувствам така смазана. Когато поставих писмото на Ерика Донахю в пластмасов джоб, осъзнах защо оценявам света, който бързаше да се избави от хартията. Обичах да виждам врага си, планините, които трябваше да покоря, и намирах утеха в многото приятели.
Заключих писмото в един шкаф. Изведнъж Луси се появи като призрак с огромен лабораторен халат, който носеше, защото беше топъл, защото можеше да се скрие под него, а и заради големите джобове. С широкия халат изглеждаше измамно безобидна и много по-млада — някъде около трийсетте, както се изразяваше тя, но за мен Луси винаги щеше да си остане малко момиченце. Чудех се дали майките изпитват същото към дъщерите си, дори когато самите те вече бяха майки, или, в случая с Луси — въоръжени и опасни.
Навярно в колана на спортния й панталон беше затъкнат пистолет. Осъзнавах колко себично съм щастлива, че е у дома. Отново беше в живота ми, не във Флорида, не и с хора, които трябваше да полагам усилие да харесвам. Един от тях беше манхатънският прокурор Джейми Бъргър. Гледах Луси, моето сурогатно и единствено дете, което сега влезе в кабинета ми, и не можех да не призная, че няма да й го кажа. Радвах се, че с Джейми обявиха раздялата си. Затова и не попитах нищо.
— Бентън още ли е с теб?
— На телефона е. — Тя затвори вратата след себе си.
— С кого разговаря по това време?
Луси взе един стол, седна с протегнати крака и кръстоса глезени.
— С неговите хора. — Сякаш държеше да подчертае, че той разговаря с колеги от „Маклийн“.
Но имаше и нещо друго. Ан и Марино бяха в болницата и се готвеха да сканират. Защо му беше на Бентън да разговаря с тях, или с някой друг в „Маклийн“?
— Значи тогава тук сме само ние тримата — натъртих. — Като изключим Рон, разбира се. Но ако държиш вратата да е затворена, предполагам, че няма проблеми. — Това беше моят начин да й подскажа, че прекомерната й мнителност не е останала незабелязана и че бих предпочела да ми даде някакви обяснения. Бих искала да ми обясни защо смята за нужно да бъде уклончива, ако не и откровено да ме лъже — мен, нейната леля, почти майка, а сега и неин шеф.
— Зная. — Извади от джоба на халата си малък плик от тези, в които пазим уликите.
— Какво знаеш?
— Че Ан и Марино са в „Маклийн“, понеже искаш магнитен резонанс. Бентън ми каза. Ти защо не си с тях?
— Не им трябвам, пък и с нищо няма да им помогна. Магнитният резонанс не е моя специалност. — Във военната морга в Доувър нямаше магнитнорезонансен скенер. Смяташе се, че труповете там са жертви при бойни действия и имат метал в телата си. — Реших, че е по-добре да се погрижа за някои неща тук, а когато вече зная какво търся, ще започна аутопсията.
— Като се замисля, бих казала, че това е малко ограничен поглед към нещата — унесено произнесе Луси, без да откъсва зелените си очи от мен. — Навремето правеше аутопсията и знаеше какво търсиш. Сега търсиш само потвърждение на нещо, което вече знаеш; като средство да събереш улики.
— Не е точно така. И сега се случват изненади. Какво има в тази кутия?
— Като стана дума… — Тя плъзна по гладката повърхност на моето странно чисто бюро малка бяла кутийка. — Можеш да го извадиш и без ръкавици. Но внимавай.
В кутията върху памучна подложка имаше нещо, което приличаше на крило от насекомо, най-вероятно муха.
— Хайде, докосни го — окуражи ме Луси и се наведе напред с грейнало от вълнение лице, сякаш ме гледаше как разопаковам подарък.