— Ако ти предстоеше среща с Ахмадинеджад в Иран, бих била леко подозрителна по много причини. Но да забравим мотива, поради който върху якето на мой пациент има крило от едно от тези неща, и да приемем, че крилото е част от такъв механизъм… — започнах аз.
— Не е нужно да е част от механизъм за проследяване. Точно това се опитвам да ти подскажа. Именно то е Светият Граал за мен.
— Добре, както и да е — за какво би могло да е използвано?
— Довери се на въображението си — отвърна тя. — Бих ти съставила дълъг списък, но няма как да зная със сигурност; не и от едно крило, макар от пръв поглед да виждам няколко неща. За съжаление, не можах да открия останалото.
— Върху тялото, искаш да кажеш? Върху якето? Къде не си могла да го откриеш?
— На местопрестъплението.
— Ходила си до Нортънс Удс?
— Разбира се — каза тя. — Веднага щом осъзнах какво представлява крилото. Отидох право там.
— От часове сме заедно. — Напомних й, че би могла да ми каже по-рано. — Бяхме сами в пилотската кабина по целия път от Доувър.
— Интеркомът ми създава особено чувство. Дори когато съм сигурна, че е изключен, пак нямам усещането, че съм в безопасност. Не и ако става дума за нещо, което не мога да позволя друг да чуе. Марино не трябва да знае за това. — Тя посочи малката бяла кутийка с крилото.
— Защо?
— Не би искала да знае нищо за него, повярвай ми. В много отношения то е само частица от нещо далеч по-голямо.
Увери ме, че Марино не знае нищо за посещението й в Нортънс Удс. Че няма и представа за малкото механично крило, нито за причините, които са я мотивирали да го насърчи и подкрепи в решението му да ме доведе по-рано у дома от Доувър, както и да се погрижи за сигурността ми, като ми осигури превоз с хеликоптера. Не била споменала нищо за това досега, продължи Луси, понеже в момента нямала доверие никому. Освен на Бентън. И на мен. И много внимавала къде какво говори. Всички би следвало да сме така внимателни.
— Освен ако мястото не е било прочистено. — Имаше предвид, изметено. Смяташе и кабинета ми за безопасно място. Иначе нямало да водим този разговор тук.
— Проверила си кабинета ми за подслушвателни устройства? — Не бях изненадана. Луси знаеше как да претърси някое място за скрити записващи устройства, понеже знаеше как да шпионира. Ключарят е най-добрият обирджия. — Мислиш, че някой може да се интересува и да шпионира кабинета ми?
— Не съм сигурна кой от какво се интересува и защо.
— Не и Марино — казах аз.
— Е, ако го беше направил той, сигурно щеше да сложи бебефон. Не, разбира се. Не се тревожа, че е направил подобно нещо. Притеснявам се само, че не може да си държи устата затворена — отвърна Луси. — Особено когато става дума за определени хора.
— В хеликоптера разговаряхме за ТООТО, а ти не се притесняваше от интеркома и Марино.
— Не е същото. Ни най-малко. Не е кой знае какво, ако Марино си развърже езика пред определени хора за някакъв робот в апартамента на това момче. Мнозина вече знаят за него, бъди сигурна. Но не мога да оставя Марино да се разприказва за моя малък приятел. — Луси хвърли поглед към бялата кутийка. — Макар че Марино няма да направи нищо от лоши подбуди. Той обаче не може да проумее определени неща за определени хора. Особено за генерал Бригс и капитан Авалон.
— Нямах представа, че знаеш нещо за нея. — Не бях споменавала София Авалон пред Луси.
— Джак я развеждаше наоколо, когато беше тук. Покани я на обяд, изобщо — целуваше униформения й задник. А той обикновено не се отнася така към хората, нито към Пентагона, освен ако в глупостта си не приеме, че някой е един от нас и затова е безопасен.
Изпитах облекчение, че Луси съзнава този факт, но не исках да насърчавам недоверието й към Марино. Ни най-малко. Двамата преживяха много и вече бяха приятели. Сближиха се отново, както навремето, когато тя беше дете и той я учеше да кара товарния му автомобил и да стреля, а тя дяволски му лазеше по нервите; чувствата им бяха взаимни. Беше наследила от мен влечението си към науките, но от него взе слабостта към полицейщината, както сама се изразяваше. По времето, когато беше трудно дете чудо, което знае всичко, той беше големият як детектив, който я заобичваше и намразваше точно толкова пъти, колкото и тя го беше обичала и мразила. Сега обаче бяха приятели и колеги. Каквото и да им костваше да запазят нещата такива. „Внимавай какво говориш — казах си. — Само мир да има.“