— Централата на „Спешна помощ“ в Кеймбридж трябва да е на два километра от Нортънс Удс и екипът е стигнал до него за минути — каза Марино.
Седяхме във фургона с изгасен мотор. Вече беше почти тъмно, хоризонтът и небето почти се сливаха, разделени само от тънка ивица светлина на запад. „Кога Филдинг се е справял с критична ситуация без мен? Никога.“ Вечно се скатаваше. Вечно оставяше другите да оправят кашите, които забърква. Затова не се е опитал да се свърже с мен. Пак се измъква. Колко пъти трябваше да се случи, за да престана да го ангажирам?
— Умрял е веднага, според тях — добави Марино.
— Всъщност, освен ако някакъв импровизиран експлозив не те разпилее на стотици парчета, няма такова нещо като моментална смърт — отвърнах аз.
Мразех Марино да прави повърхностни обобщения. Умрял веднага. Рухнал на земята. Мъртъв, преди да падне на земята. Двайсет години все едно и също, въпреки че стотици пъти съм му казвала, че сърдечните и дихателните арести не са причина за смъртта, а симптоми на настъпващата смърт и че за клиничната смърт са нужни минути. Смъртта никога не е внезапна. Не е прост процес. Сега пак му напомних този медицински факт, понеже не се сещах какво друго да кажа.
— Добре де, само ти казвам, каквото предадоха на мен, а според тях той не е могъл да бъде реанимиран — отвърна Марино, сякаш медицинският екип за спешна медицинска помощ знаеше за смъртта повече от мен. — Липса на реакции. Така пише в протоколите.
— Взе ли показания от тях?
— Разговарях с единия. По телефона тази сутрин. Нямало пулс, нямало нищо. Момчето било мъртво. Или поне така твърди парамедикът. А и аз не очаквам да каже, че не са били сигурни, но пак са го пратили в моргата!
— Ти обясни ли му защо питаш?
— Не, за бога! Да не съм луд. Не искам да видя новината на първа страница на „Глоуб“. Ако тази информация стигне до медиите, може да се върна като патрул в полицейското управление на Ню Йорк или да получа работа като охранител, ако няма други кандидати.
— Каква процедура приложи?
— Нищо не съм прилагал. Филдинг пое случая. Казва, разбира се, че спазил всички правила; докторът от Кеймбридж го уверил, че не са открили на местопрестъплението нищо подозрително — очевидно, естествена смърт пред много свидетели. Филдинг дал разрешение тялото да бъде пренесено в Центъра за съдебна медицина, а от полицията задържали пистолета и веднага го отнесли в лабораторията, за да установят на чие име е регистриран. Рутинен случай, или поне така казва Филдинг, а какво ще кажа аз, предполагам, ти е известно. Както и да е. Вината ще падне върху нас. Медиите ще тръгнат по петите ни, и каквото и изявление да направиш, ще реагират така, сякаш случаят е трябвало да бъде пренесен в Бостън. Можеш да си представиш, нали?
Преди да поемем първите си случаи миналото лято, Щатският център се намираше в Бостън и беше затънал в политически и икономически проблеми и скандали, които пълнеха новините. Случваше се трупове да бъдат изгубени или изпратени в погрешни погребални домове, или да бъдат кремирани без пълна експертиза, а при един случай на насилие над дете бяха изследвани чужди очни ябълки. Новите шефове идваха и си отиваха, а местните центрове затваряха заради липса на субсидии. Никоя негативна информация обаче не можеше да се сравнява с картината, която Марино рисуваше за нас сега.
Отворих вратата.
— По-добре нищо да не си представям, а да се съсредоточа върху фактите.
— Това вече е проблем, тъй като, изглежда, не разполагаме с много съдържателни факти.
— И каза на Бригс онова, което току-що каза на мен?
— Казах му, каквото трябваше да знае — отвърна Марино.
— Същото, което каза на мен?
— Донякъде.
— Не биваше. Това е моя работа. Моя работа е да преценя какво трябва да знае той. — Държах вратата отворена и хладен вятър нахлу в колата. Косата ми още беше влажна след душа. Потръпнах. — Не можеш да превишаваш правомощията си само защото аз съм заета.
— Ама ти беше дяволски заета, затова говорих с него.
Слязох от фургона и още веднъж си казах, че няма начин информацията, която Марино току-що сподели с мен, да е точна. Медицинският екип за спешна помощ в Кеймбридж никога не би направил подобна катастрофална грешка. Опитвах се да намеря някакво обяснение за причината една смъртоносна рана да не кърви на местопрестъплението, а после да започне обилно да тече кръв; продължавах да изчислявам времето на смъртта и дори причината за нея, в случай че е настъпила в хладилната камера на моргата. Бях объркана. Нямах представа какво може да означава всичко това, но най-много ме тревожеше младият мъж, докаран мъртъв, както се предполагаше, на моя отговорност. Виждах го, обвит в платнище, затворен в торба и целият кошмар от старите филми на ужасите връхлетя върху мен. Някой идва в съзнание в ковчег. Някой бива изгорен жив. Не ми се беше случвало толкова чудовищно нещо. Досега не бях срещала и намек за такова стечение на обстоятелствата. Нито веднъж в кариерата си. Не познавах такъв случай.