Моята племенница и нейните фобии. Обсебеността й от експлозивите. И болезненото й недоверие към правителството.
— Ще ми се да вярвам, че не става дума за това — каза тя. — Всъщност, ако става дума за летящия робот, говорим за наноексплозиви.
Моята племенница и нейните теории за свръхнапалма. Спомних си коментара на Джейми Бъргър последния път, когато я видях в Деня на благодарността в Ню Йорк, където всички бяхме поканени на обяд в луксозния й мезонет. „Любовта не е всесилна — каза Бъргър. — Не би могла да бъде.“ Беше изпила прекалено много вино и остана твърде дълго в кухнята с Луси, където двете спореха за единайсети септември, за използваните при погрома експлозиви, за нанесените върху инфраструктурите наноматериали, които бяха в състояние да предизвикат чудовищни разрушения, ако влязат в досег с големи, пълни с гориво самолети.
Бях се отказала да споря със своята обсебена от фобии, цинична племенница, която за свой късмет беше прекалено интелигентна и така или иначе нямаше да ме чуе. За нея беше без значение, че просто липсват достатъчно факти в подкрепа на подозренията й. Разполагахме единствено с твърденията за откритите след срутването на двете кули следи от барут в праха. После, седмици по-късно, беше събран още прах със същите следи от железен окис и алуминий — високоенергийна наносмес, използвана при направата на пиротехника и експлозиви. Признавам, бях се натъквала на правдоподобни статии в научни списания, но те не бяха достатъчно и не доказваха, че правителството ни се е възползвало от организацията на 11 септември, за да започне война в Средния Изток.
— Ясно ми е какво мислиш за теориите за конспирация — каза Луси. — Това е голямата разлика между нас с теб. Видях на какво са способни така наречените „добри момчета“.
Не знаеше за Южна Африка. В противен случай би осъзнала, че помежду ни няма разлика. И аз бях наясно на какво са способни тъй наречените „добри момчета“. Не и 11 септември обаче. Нямаше да стигнат чак дотам. Мислех си за Джейми Бъргър и си представях колко е трудно за един влиятелен и утвърден манхатънски прокурор да има партньор като Луси. Любовта не беше всесилна. Вярно. Може би параноята на Луси около 11 септември и държавата, в която живеехме, я бяха подтикнали към личната й изолация, останала за дълго ненакърнена. Наистина вярвах, че Джейми е специална. Че с нея ще продължи повече. Сега вече бях убедена, че не е така. Искаше ми се да кажа на Луси, че съжалявам, че винаги ще съм до нея, че ще говоря за онова, което тя желае, дори то да е в противоречие с възгледите ми. Но сега моментът не беше подходящ.
— Намирам, че не бива да изключваме вероятността да си имаме работа с някой учен отцепник, или може би с повече от един, а от това, разбира се, не следва нищо добро — обади се Луси. — Държа да ти го кажа. И наистина нищо добро, ама съвсем нищо добро не следва от това, лельо Кей.
Посрещнах с облекчение факта, че ме нарече „лельо Кей“. Когато се обръщаше така към мен, чувствах, че всичко помежду ни е наред, а това вече отдавна се случваше рядко. Не си спомнях последния път. Стига да бях нейната леля Кей, можех да пренебрегна това, което представляваше Луси Фаринели — гений и социопат от граничен тип: диагнозата, с която Бентън мило, но безапелационно се шегуваше. Да си социопат от граничен тип е все едно да си гранично бременна или гранично мъртва, казва той. Обичах племенницата си повече от собствения си живот, но се бях примирила, че тя се държи добре единствено когато сама реши така, или просто защото така я устройва. Луси нямаше много общо с добрите обноски. Всичко се свеждаше до целите, които оправдават средствата.
Вгледах се внимателно в нея, макар да не разбирах какво стои зад всичко това. Лицето й никога не издаваше информация, която наистина може да й навреди.
— Ще ми се да не спираме дотук. Искам да те питам нещо.
— Можеш да ме попиташ повече от едно нещо — усмихна се тя.
Изглеждаше съвършено неспособна да нарани когото и да е, ако човек не знае колко силни и бързи са иначе отмерените й длани и изненадващите промени в очите й, когато зад тях като светкавици просветваха различни мисли.
— Ти нямаш връзка с това, каквото и да е то. — Говорех за малката бяла кутийка с крилото от летящ робот. Говорех и за мъртвеца, подложен в момента на радиомагнитен резонанс в „Маклийн“ — човек, с когото пътищата ни може би се бяха пресекли на изложбата на Да Винчи в Лондон месеци преди 11 септември: събитие, инициирано, както Луси категорично вярваше, от собственото ни правителство.