— Изненадана съм, че Марино не се е погрижил да бъда уведомена за тежестта на проблемите. — Това беше единственото, което съумях да изрека. Пред очите ми сякаш се спусна черна завеса.
— Като лъжливото овчарче е — каза Луси.
Беше права.
Марино непрекъснато се оплакваше от толкова много хора, че почти не му обръщах внимание. А ето ни сега, отново с моите провали. Не съм обърнала внимание. Не съм чула. А може би не биваше да слушам, независимо кой какво ми говори.
— Трябва да се погрижа за някои неща. Знаеш къде да ме намериш — каза Луси, излезе и остави вратата отворена.
Вдигнах телефона и отново се опитах да набера номера на Филдинг. Този път не оставих съобщение. Мина ми през ума, че съпругата му не отговаря на домашния им телефон, а би трябвало да вижда името ми и номера на кабинета върху дисплея. Може би пък точно затова не вдигаше. Ясно беше, че съм аз. Или пък семейството е заминало. Извън града. В понеделник през нощта, насред снежната виелица, когато дяволски добре знаеше, че съм се прибрала преждевременно от Доувър заради спешен случай?
Излязох от стаята си и прокарах палец по скенера, за да отключа вратата вдясно от моята. Застанах насред кабинета на своя заместник и внимателно го огледах, сякаш бях на местопрестъпление.
11.
Аз избрах кабинета му на времето. Настоявах да е хубав като моя, с щедри размери и личен душ. От прозореца се разкриваше гледка към реката и града. Всъщност, сега щорите бяха спуснати, а това ми се стори изнервящо. Навън навярно е било светло, когато го е направил, а аз нямах представа защо. Трябва да е имал причина, мислех си. Но стореното от Джак Филдинг, каквото и да беше то, не вещаеше нищо добро.
Вдигнах щорите. Различих през тонираното в сиво рефлексно стъкло неясните светлини на центъра на Бостън и надигналия се като ледена стена снеговалеж, който почукваше и хапеше като със зъби. Върховете на небостъргачите Пруденшъл и Ханкок бяха обвити в мъгла, а поривистият вятър стенеше ниско около купола над главата ми. Дори в този час трафикът на Мемориал Драйв беше все така оживен, а водите на река Чарлз се носеха, черни и безформени. Чудех се колко ли е дълбок снегът и колко дълбок щеше да стане, преди да се оттегли на юг. Запитах се и дали Филдинг някога ще се върне в тази стая, която обзаведох за него — имах странното усещане, че това няма да се случи, макар да не виждах причина да мисля, че си е тръгнал завинаги.
Най-голямата разлика между работните ни места е, че неговото беше претъпкано с възпоминания на своя обитател — многобройните му дипломи, сертификати и грамоти; колекции изпълваха полиците, имаше бейзболни топки и бухалки с автографи, трофеи и плакети от таекуондо, авиомодели и отломък от истински разбил се самолет. Пристъпих към бюрото му и се взрях в реликвите от Гражданската война: катарама от колан, войнишки набор от прибори за готвене, рог за барут, конични гилзи, каквито, спомням си, събираше през първите дни от пребиваването ни във Вирджиния. Нямаше снимки обаче, а това ме натъжи. На места следите върху стените ми подсказаха какво е било свалено. Не се беше погрижил да запълни малките дупчици, останали след кукичките.
Жегна ме мисълта, че вече ги няма старите ни снимки, направени по времето, когато работеше като съдебен лекар при мен — непринудени снимки на двама ни в моргата или на местопрестъплението с Марино, главния детектив по убийствата в полицейското управление в Ричмънд в края на осемдесетте и началото на деветдесетте, когато с Филдинг едва започвахме, макар и на съвсем различни поприща. Той беше привлекателният доктор, в самото начало на кариерата си, а аз гледах към частния сектор, свиквах с цивилния живот, с ролята на шеф и полагах неимоверни усилия да не мисля за миналото. Навярно и Филдинг се опитваше да не гледа назад, макар да не знаех защо. В сравнение с моето минало неговото беше съвършено безоблачно. Не е бил съучастник в прикриване на престъпление. Никога не е имал какво да крие. Не че знаех, но ми стана чудно. Всъщност, какво изобщо знаех аз?