Не много, като се изключи усещането, че той гледа да се отърве от мен; от всички нас. Долавях, че напоследък иска да се отърси от повече неща от когато и да било. Бях сигурна в това, без да знам точно защо. Разбира се, личните му вещи още бяха тук; аноракът от водонепроницаема материя, непромокаемите ботуши, сакът с акваланга и принадлежностите за подводно плуване, куфарчето с инструменти, с което се явяваше на местопрестъплението, и колекцията му от полицейски емблеми и значки. Спомнях си, когато се пренесе в този кабинет. Дори му помогнах да подреди мебелите. Двамата се оплаквахме и се смеехме, после изнесохме бюрото и заседателната маса, а след това отново ги внесохме.
— Това какво е, Лаурел и Харди? — каза той. — Какво ще качим сега по стълбите, муле ли?
— Няма стълби.
— Мисля да си взема кон — рече той, когато внесохме столовете, които бяхме изнесли малко преди това. — На около километър от къщата има конюшня. Мога да наема кон оттам и да идвам с него на работа или на местопрестъплението.
— Ще добавя нова клауза към наръчника за персонала. Никакви коне.
Шегувахме се и се смеехме. През онзи ден той изглеждаше добре — жизнен и оптимистично настроен, мускулите му изпълваха късите ръкави на медицинската престилка. Имаше невероятно телосложение, изглеждаше здрав, лицето му беше все още по момчешки привлекателно, с разбъркана тъмноруса коса, небръснато от няколко дни. Беше сексапилен и забавен; няма да забравя шушукането и кискането на дамския персонал покрай отворената му врата. Все си търсеха повод да надникнат вътре. Филдинг изглеждаше така щастлив, че е там с мен, припомняхме си първите ни дни заедно и подреждахме снимките — същите снимки, които сега бяха изчезнали.
На тяхно място вече имаше други. Бяха подредени на очебийни места по полиците и стените — в тържествени пози с политици и висши военни, една с генерал Бригс и дори с капитан Авалон, може би от разходката, която е организирал за нея. Беше излязъл скован и отегчен. На друга снимка, с белия екип за таекуондо, насред полет и с крак, изпънат в удар срещу въображаем противник, изглеждаше гневен. Със зачервено лице и изпълнен с омраза. Взрях се в скорошните семейни портрети. Стори ми се, че не е особено щастлив и на тях; дори на онзи, на който беше прегърнал двете си малки момиченца и съпругата си Лора — деликатна блондинка, чиято хубост сякаш се рушеше от житейските изпитания, белязали я с физически следи и издълбали линии и бразди по повърхност, навремето изящна и лъскава.
Третата поред за него. Можех да проследя упадъка му по хронологичния ред на уловените моменти. Когато се ожени за нея, изглеждаше енергичен, без признаци за напрежение, без притеснителните плешиви петна. Спрях, за да му се възхитя — беше удивителен със спортните си шорти и без риза, която да прикрие твърдите му като камък мускули, докато миеше своя мустанг от шейсет и осма — вишневочервен, с бели ивици от ралито „Льо Ман“ по средата на гюрука. После, миналата есен — натежалата талия; възпалените петна по кожата; зализаните назад с гел кичури коса, които да прикрият плешивостта му. На едно състезание по бойни изкуства отпреди по-малко от месец не изглеждаше в добра форма, нито пък духовно овладян в майсторския си екип с черен пояс. Не приличаше на човек, който открива наслада в красивата форма или техника. Нито на такъв, който зачита другите, който е овладян или е способен да оцени каквото и да е. Изглеждаше смазан. И много, много нещастен.
„Защо?“ — питах мълчаливо аз тази негова по-ранна снимка със спечелилата отличие кола, на която изглеждаше удивително, сякаш без грижи и изпълнен с живот — от мъжете, в които лесно можеш да се влюбиш, на които да възложиш надеждите си или да повериш живота си. „Какво се е променило? Кое те е направило толкова нещастен? Какво стана?“ Не му харесваше да работи за мен. Не му харесваше и последния път, в Уотъртаун, където не се задържа дълго; не му хареса тук, в Центъра за съдебномедицинска експертиза. Очевидно беше, че тук се чувства още по-зле. В края на миналото лято, когато започна да изглежда по този начин, тъкмо отворихме вратите си за наказателното правосъдие и започнахме да поемаме криминални случаи. По онова време обаче аз дори не бях в Масачузетс. Върнах се само за Деня на труда. Грешката беше моя. Грешката винаги е била само моя. Неизменно се винях за пропаданията на Филдинг и за факта, че те бяха повече, отколкото си правех труда да преброя.