Аз го изправях на крака, а той отново рухваше. И всеки път ставаше все по-лошо. Все по-грозно. И по-кърваво. Отново и отново. Като дете, което не може да върви, а аз не можех да призная това, докато то в крайна сметка не се нарани необратимо. Драмата, която винаги щеше да е с предсказуем край, по думите на Бентън. Филдинг не трябваше да е съдебномедицински патолог. Стана такъв заради мен. Щеше да е далеч по-добре, ако не ме беше срещнал през пролетта на 1988 г., когато още не беше сигурен какво иска от живота, а аз го уверих, че зная по кой път би следвало да поеме. Горях от нетърпение да му покажа. Да го науча. Ако не беше дошъл в Ричмънд, ако никога не се беше натъкнал на мен, навярно би избрал да прекара дните си по друг начин, който да му подхожда повече. Щеше да осмисли кариерата и живота си по своя мярка, не по моя.
Това наистина беше пределът. Направил беше всичко по силите си в една абсолютно разрушителна за него среда, а когато вече не беше в състояние да я приеме, декомпенсираше, разпадаше се, отдаваше се на възпоминания относно това кой е и кой го е направил такъв, какъвто е, и тогава аз изведнъж надвисвах над злочестия му живот, застрашителна и огромна като билборд. Реакцията му на подобни кризи оставаше неизменно една и съща. Просто изчезваше. В един момент изключваше радара и онова, което откривах след него, ме ужасяваше. Претупани или пропуснати случаи. Записки, запечатали липсата на контрол от негова страна или рисковани решения. Заплашителни съобщения на телефонния му секретар, останали неизтрити, понеже искаше да ги чуя и аз. Съсипващи писма в електронната му поща или други съобщения, които се надяваше да открия. Седнах на стола му и започнах да отварям чекмеджетата. Не се наложи да ровя дълго.
Папката беше без етикет и съдържаше четири страници, разпечатани вчера сутринта, осми февруари, в осем и половина. Реч, построена, както беше указано в началния абзац, върху друга информация, а по-нататък беше посочен уебсайтът на Британския кралски институт на обединените служби по отбрана и сигурност. Вековният мозъчен тръст на британците със сателитни кантори по цял свят беше отдаден на авангардни разработки в националната и международната сигурност и аз не можех да си представя причината за интереса на Филдинг. Не разбирах защо го е грижа за предоставения от Ръсел Браун, тайнствения държавен секретар по въпросите на отбраната, адрес за възгледа му върху „дебата за отбраната“. Подминах блудкавите коментари на депутатите, че на Великобритания не й е писано винаги да бъде страна по съглашение и че икономическите последствия от войната са катастрофални. Неколкократно се позоваваха на методично пропагандираната дезинформация, а това беше толкова познато, колкото и предстоящите обвинения от страна на многоуважаваните парламентьори срещу Съединените щати заради оркестрираната инвазия в Ирак и въвличането на Великобритания в нея.
Политическият характер на речта не беше изненада за никого, както и всичко останало в момента във Великобритания, където след три месеца предстояха общи избори. Залог бяха шестстотин и петдесетте места, а големият спор в кампанията се разгоря по повод на над десетхилядната армия на Великобритания срещу афганистанските талибани. Филдинг не беше военен, никога не беше обръщал кой знае какво внимание на външната политика и на изборите; не разбирах защо би трябвало да проявява и най-слаб интерес към случващото се в Обединеното кралство. Не помнех дори някога да е бил там. Не беше от хората, които ще се заинтересуват от общите избори или от Британския кралски институт на службите по отбрана и сигурност, а тъй като го познавах добре, подозирах, че е очаквал да намеря тази папка. Завещал ми я е, защото е искал да я видя след поредното му смайващо изчезване. Какво държеше да науча?
Защо се интересуваше от Британския кралски институт на обединените служби по отбрана и сигурност? Дали сам се беше натъкнал на речта в интернет или някой му я е изпратил? И ако е така, кой? Реших да помоля Луси да влезе в пощата му, но още не бях готова да действам с толкова твърда ръка и не исках да ме уличат. Бих заключила вратата, обаче моят феноменален заместник и свръх интернет потребител пак можеше да влезе. Не бях сигурна, че ако Филдинг се появи, Рон или който и да е друг би го задържал в охраняваната зона. Рон и без това не беше благоразположен към мен и сякаш не ме зачиташе особено, така че едва ли щеше да спре Филдинг или да се опита да се свърже с мен за разрешение да го допусне. Не се доверявах на лоялността на екипа си, на уважението им към мен и на прецизността, с която спазваха разпоредбите ми, а Филдинг всеки момент можеше отново да се появи.