Това щеше да е типично в негов стил. Да изчезне без предупреждение, а после да пристигне също толкова неочаквано и да ме хване в крачка, седнала на бюрото му, да ровя из електронните му папки. Поредният факт, който щеше да използва срещу мен, а през годините това се случваше неведнъж. Какви ги вършеше зад гърба ми? Да видим какво още ще намеря, а после ще реша какво да правя. Погледнах отново датата и си представих Филдинг, седнал в същото това кресло в един часа и три минути през нощта, да разпечатва речта, докато Луси, Марино, Ан и Оли — всички до един — бяха в шок заради случилото се в хладилното помещение долу.
Доколко странно би било Филдинг да е тук, в кабинета си, докато се е случвало всичко това? Зачудих се дали изобщо го е било грижа, че в нашия хладилник би могъл да е заключен приживе човек. Разбира се, би трябвало да го е грижа. Как иначе? Ако най-лошият вариант се окажеше истина, вината щеше да падне върху него. В крайна сметка моето име щеше да се появи в новините по всички канали и най-вероятно щяха да ме уволнят, но и той щеше да си тръгне с мен. И при все това Филдинг е бил тук, на седмия етаж, в кабинета си и далеч от суматохата, сякаш вече е направил избора си, а на мен ми хрумна, че за изчезването му може да има някаква друга причина. Облегнах се в креслото му и се огледах. Вниманието ми привлякоха купчинката листа и химикалката до телефона. Забелязах леки следи върху листчето отгоре.
Светнах лампата, взех блокчето с листчета и започнах да го въртя под различен ъгъл. Опитвах се да различа следите, оставени от нечий почерк върху хартията под най-горното листче, което вече го нямаше. Филдинг не можеше да се похвали с лека ръка, независимо дали държеше скалпел или пишеше на клавиатурата или ръчно. Беше изненадващо недодялан за последовател на бойните изкуства; бързо се отегчаваше и лесно избухваше. Държеше химикалката или молива по детски — не с един, а с два пръста отгоре, сякаш ползваше китайски пръчици за храна, и често му се случваше да счупи графита или писеца. Беше истинско бедствие за флумастерите.
Не ми трябваше анализ за проверка на документи, „Докустат“, вакуумна камера или друг механизъм за възстановяване на вдлъбнати следи от ръкописен текст. Можех да различа с просто око написаното по традиционния начин под непряка светлина. Почти нечетливите драсканици на Филдинг. Всъщност, приличаха на две отделни бележки. Едната беше телефонен номер от област с код 508 и „СМПС18/8/ОК Мин на отбр дневник 2/8“. А втората: „У в Шефилд днес @ Уайтхол. Отново и навън“. Взрях се по-внимателно. Исках да съм сигурна, че разчитам правилно последните три думи. „Отново и навън.“ Краят на радиопредаване, като онова „Отново и навън“ на Роджър Уилко, но и песен, изпълнявана от хевиметъл банда, която навремето, когато за първи път пристигна в Ричмънд, Филдинг непрекъснато слушаше в колата си. „Отново и навън всяко куче си има ден“ — изпя ми я, когато заплаши, че късаме; припяваше я, когато му писнеше или когато ме дразнеше, флиртуваше или се преструваше на отегчен. Дали е имал предвид мен, докато е надраскал „Отново и навън“ върху листчето за бележки, или го е направил по някаква друга причина?
Намерих някакъв бележник в чекмеджето и записах разчетения от листчетата текст. Полагах отчаяни усилия да проумея до какво е стигнал Филдинг, за какво е мислил и какво е искал аз да видя. Ако пристигна тук да душа, щях да намеря разпечатката и ръкописните следи от текст. Той ме познаваше. Щеше да го измисли по този начин, понеже дяволски добре знаеше как работи умът ми. Университетът в Шефилд беше сред водещите изследователски институции в света, а в Уайтхол беше централният офис на Британския кралски институт на обединените служби по отбрана и сигурност — буквално в стария дворец Уайтхол, където преди се е помещавал и Скотланд Ярд.
Влязох в „Интеликуест“ — търсачката, която Луси създаде за Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза, и изписах „Британски кралски институт“, датата 8 февруари и Уайтхол. Излезе адресът на „Гражданско-военно сътрудничество“, лекцията, на която се е позовал Филдинг и която е била предоставена в Британския кралски институт в десет часа сутринта във Великобритания, което за мен вече беше вчера, в десет сутринта. Говорителят бил доктор Лиъм Салц, противоречивият Нобелов лауреат, чиито апокалиптични пророчества относно военната технология го превърнаха в естествен враг на Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната. Нямах представа, че преподава в Шефилдския университет. Мислех, че е в Бъркли, а сега се оказа, че е бил в Шефилд, както прочетох в интернет, без да мога да спра да мисля, почти зашеметена, за изложбата в Кортуолд през лятото преди 9/11, където двете с Луси посетихме лекцията на доктор Салц. Малко по-късно, също като мен, и доктор Салц се превърна в гласовит критик на ТООТО.