Замислих се върху заглавието на изнесената от доктор Салц лекция преди по-малко от двайсет и четири часа. „Гражданско-военно сътрудничество“. Твърде банално, наистина, за бунтарския дух на доктор Салц, неизменно разтърсващ като сирена, която оповестява въздушна тревога в предупрежденията си, че над двата милиарда долара, отпуснати за въоръжение — и по-конкретно за неназовани превозни средства — ни насочват по пътя към пълното изтребление. На пръв поглед има смисъл да обмислиш изпращането на роботи на бойното поле — отсъждаше той, но какво щеше да стане, когато бъдат върнати у дома, подобно на вече употребените джипове и останалите военни съоръжения? Постепенно те щяха да навлязат в цивилния свят и единственото, с което бихме се сдобили, беше засилена полицейщина и наблюдение, повече безмозъчни машини, които вършат работата на хората, с малкото уточнение, че тези машини щяха да бъдат снабдени с камери и записващи устройства.
Чух как в новините доктор Салц описва ужасяващи сценарии с „полицаи — роботи“, които обработват местопрестъплението, автоматизирани „автомобили — роботи“, преследващи превозни средства, за да санкционират нарушителите в движението, ловят хора заради неизпълнени съдебни разпореждания, или пази боже, прилагат сила в съответствие с изпратено до техните датчици разпореждане. Роботи с електрически палки. Роботи стрелят по нас. Роботи, подобни на огромни бръмбари, извличат мъртвите или ранените от бойното поле. Доктор Салц даваше показания пред същата сенатска комисия, пред която се бях явила и аз, но по друго време. И двамата навлякохме хаос на една технологична компания на име „Отуол“, за която допреди няколко часа напълно бях забравила.
Срещнах го само веднъж, когато се засякохме в Си Ен Ен, а той посочи към мен и хапливо подхвърли:
— Автопсии.
— Моля? — отвърнах тогава, докато свалях микрофона си, а той влизаше в студиото.
— Роботизирани аутопсии. Някой ден те ще те изместят, скъпи докторе, и то навярно по-скоро, отколкото предполагаш. Да пием по чаша след шоуто.
Светлоок мъж, който приличаше на изгубено хипи с дългата си, вързана на опашка посивяла коса и изнурено лице. От него се излъчваше зарядът на оголена жица, по която тече ток. Това се случи преди две години. Тогава си наложих да приема поканата му и да го изчакам недалеч от Си Ен Ен. За по питие. Трябваше да бъда по-подготвена за онова, в което вярваше той, защото то не беше изцяло налудничаво. Не го бях виждала оттогава, макар че не можех да избегна медийното му присъствие. Опитвах се да си спомня дали, по някаква причина, изобщо съм споменавала за него пред Филдинг. Мисля, че не бях. Не можех да се сетя и за повод да го правя. Отпратки. Какви например? Опитвах се да намеря повече отпратки.
Шефилдският университет в Южен Йоркшир беше великолепно медицинско заведение, което донякъде познавах. Rerum Cognoscere Causas — „Да открием причината за нещата“ — неговото мото, звучеше съвсем на място и доста иронично. Нужни ми бяха повече отпратки. Написах в търсачката „изследвания“ и натиснах клавиша. Глобалното затопляне, глобалното замърсяване на почвата, преосмислянето на инженеринговата дейност с иновативен компютърен софтуер, нови открития за ДНК промените в стволовите клетки от човешки ембрион. Върнах се към вдлъбнатите следи от бележки върху листчетата до телефона.
СМПС18/8/ОК Мин на отбр дневник 2/8
СМПС беше нашето съкращение за смъртен случай при МПС инцидент. Направих повторно търсене, този път в базата данни на Центъра за съдебномедицинска експертиза. Въведох СМПС и датата 18/8, 18 август миналото лято. Случаят на двайсет и една годишния британец Деймиън Патън, убит при инцидент с такси в Бостън. Аутопсията не е била проведена от Филдинг, а от друг наш експерт. В изложението към документа прочетох, че Деймиън Патън е бил ефрейтор в Четиринайсети полк на свързочните войски, бил е в отпуск и е пристигнал в Бостън, за да се ожени, но станал жертва на катастрофа с такси. Споходи ме странно усещане. Долавях нещо.
Отново се върнах към търсачката, този пък с ключови думи 8 февруари и Дневник на Министерството на отбраната на Обединеното кралство. В блога с официалните новини пред мен излезе списъкът с имената на британските войници, убити вчера в Афганистан. Плъзнах поглед надолу по списъка с жертвите. Търсех нещо, което би имало смисъл за мен. Някакъв ефрейтор от Първи колдстримски батальон. Сержант от Първи гренадирски батальон. Редник от Втори Ланкастърски пехотен полк. После някакъв сапьор, някакъв военен инженер от частите за борба със самоделните взривни устройства, убит в планините на Северозападен Афганистан. В провинция Бадгис. Там, където беше убит и моят пациент, редник първи клас Питър Гейбриъл, в неделя, 7 февруари.