— Поне няма признаци, че се е опитвал да се измъкне от чувала. — Марино търсеше начин да се почувстваме по-добре. — Нищо, което да подскаже, че в определен момент е дошъл в съзнание и е изпаднал в паника. Да се вкопчи в ципа, да започне да рита или нещо такова. Ако беше упорствал, би бил в странно положение върху коритото, или би се изтърколил от него. Чудя се дали е възможно да се задушиш в някой от тези чували. Предполагам, понеже те би трябвало да са водоустойчиви. Но все пак капят. Покажи ми чувал, който да не пропуска. И още нещо — кръвта е по пода от закрития гараж до хладилника.
— Искаш ли да продължим малко по-късно?
Беше краят на работния ден и всички бяха дошли да се регистрират. Отправихме се през пълния с хора паркинг към модерния вход на хотела със семпла гипсова мазилка, а силният глас на Марино отекваше, сякаш говореше в амфитеатър.
— Съмнявам се Филдинг да е погледнал протокола — додаде Марино. — Според мен изобщо не си е мръднал пръста. От сутринта нито съм го виждал, нито съм го чувал, кучият му син. Отново се е явил на дежурство. Като толкова пъти досега. — Отвори стъклената врата. — Още работи за нас, надявам се. Това нищо ли не значи? Правиш му дяволска услуга и му даваш работа, след като е напуснал последната, а той съсипва Центъра, преди да сме си стъпили на краката.
Във фоайето, насред витрините с награди и възпоминателни плочи на военновъздушните сили, удобните фотьойли и телевизора с широк екран, един надпис приканваше гостите в дома на Си-5 „Галакси“ и С-17 „Глоубмастър III“. Застанах на рецепцията зад мъж в маскировъчна бойна униформа на ивици в приглушени тонове и търпеливо изчаках, докато той пазаруваше: крем за бръснене, вода и няколко малки бутилки „Джони Уокър“. Уведомих служителя, че освобождавам стаята по-рано от предвиденото. Да, няма да забравя да върна ключовете; да, разбирам — макар че няма да остана през нощта, ще трябва да заплатя държавната такса от трийсет и осем долара на ден.
— Как беше поговорката? — не спираше Марино. — Няма ненаказано добро.
— Да се опитаме да не бъдем толкова негативни.
— И двамата се отказахме от добри постове в Ню Йорк, затворихме офиса в Уотъртаун, а виж какво стана.
Не казах нищо.
— Много ми се ще да вярвам, че не сме си съсипали кариерата — не спираше той.
Не отвърнах нищо; стигаше ми толкова. Минахме покрай бизнес центъра и автомата за закуски и напитки и се отправихме по стълбите към втория етаж. Той каза, че Луси не ни чака с хеликоптера на терминала за цивилни. Била в стаята ми. Луси опаковаше вещите ми, докосваше ги, преценяваше ги, изпразваше гардероба ми, чекмеджетата, разкачваше лаптопа, принтера и безжичния рутер. Изчакал е да ми го каже едва сега, понеже дяволски добре знаеше, че при обичайни обстоятелства това щеше крайно да ме раздразни — независимо от това, че ставаше дума за компютърния гений, бившия щатски юридически инспектор, племенницата ми, която бях отгледала като своя дъщеря.
Обстоятелствата бяха всичко друго, но не и обичайни. Изпитах облекчение от мисълта, че Марино беше тук, а Луси — в стаята ми, и че двамата бяха дошли да ме вземат. Трябваше да се прибера у дома и да оправя нещата. Тръгнахме по дългия тъмночервен килим в коридора, отминахме балкона с окачени по стените репродукции на картини от колониално време и предвидливо инсталирания масажен стол за уморени пилоти. Пъхнах магнитната карта в бравата на стаята си и се запитах кой е отворил на Луси, после отново се сетих за Бригс и за Си Ен Ен. Не можех да си представя да се появя по телевизията сега. Ами ако случилото се в Кеймбридж е стигнало до медиите? Вече щях да зная. Марино щеше да знае. Офис мениджърът ми Брайс щеше да знае и веднага да ме уведоми. Всичко щеше да е наред.