И поредното търсене, макар вече да знаех един детайл, без да ми е нужно да проверявам колко войници на НАТО са загинали в Афганистан на 7 февруари. В Доувър тези неща винаги се знаеха. Рутинна практика, подобно на подготовката за опустошителна буря; потискащо нездрав доклад, който подчиняваше живота ни. Девет жертви, четири от които американци, убити от същия крайпътен самоделен взрив, превърнал кабината на „Хъмви“-то на редник Гейбриъл в огнена пещ. Все пак това е било на 7-и, не на 8-и. Хрумна ми, че британският войник, умрял на 8-и, може да е бил ранен предишния ден.
Проверих и се оказах права. Сапьорът от частите за самоделни взривни устройства Джери Милър, двайсет и три годишен, наскоро женен, е бил ранен от крайпътна бомба в провинция Бадгис в неделя рано сутринта; починал на следващия ден във военния медицински център в Германия. Същата бомба, най-вероятно, беше убила американците, за които се погрижихме в Доувър вчера сутринта. Зачудих се дали сапьор Милър и редник първи клас Гейбриъл са се познавали и каква би могла да е връзката им с Деймиън Патън, блъснатия от такси британец. Дали Патън е познавал Милър и Гейбриъл от Афганистан и какво общо имаше Филдинг с това? Каква беше връзката между доктор Салц, ТООТО и евентуално мъртвеца от Нортънс Удс, ако имаше такава?
Тялото на Милър щеше да бъде репатрирано в четвъртък и върнато на семейството му в Оксфорд, Великобритания. Продължавах да чета, но не намирах нищо друго за него, макар че при нужда, разбира се, имаше начин да получа повече информация за всеки убит британски войник. Можех да се обадя на прессекретаря Рокман. Можех да се обадя на Бригс; всъщност би трябвало, напомних си. Бригс ме помоли — по-скоро се разпореди — да го държа в течение относно случая от Нортънс Удс; да го събудя, ако трябва, но да го уведомя в мига, в който получа някаква информация. Нямаше да го направя обаче. В никакъв случай. Не и сега. Не бях сигурна на кого мога да се доверя. Нощта напредваше и аз осъзнах в каква беда съм.
Какво подсказваше фактът, че не мога да помоля за помощ най-близките си сътрудници в работата? Какво ли не. Сякаш земята се беше разтворила под краката ми, а аз пропадах в неизвестността — студено, тъмно, пусто място, където съм била и преди. Бригс искаше да пробягам финалната отсечка, да обсеби правомощията ми и да прехвърли случая при Нортънс Удс в Доувър. Филдинг се беше измъкнал в мое отсъствие, бъркаше се в неща, които не бяха негова работа, а сега и ме компрометираше, или поне се надявах, че за това става дума. Екипът ми готвеше бунт и неизвестно колко хора, все непознати за мен, бяха информирани относно завръщането ми у дома.
Наближаваше два сутринта и се изкуших да набера телефонния номер от релефния текст от листчетата, да изненадам онзи, който вдигне, да го събудя и евентуално да придобия някаква представа за ставащото. Вместо това отново се обърнах към компютъра, за да проверя чий евентуално би могъл да бъде номерът от област с код 508. Информацията ме шокира и за момент се вцепених. После се опитах да се овладея. Опитах се да накарам стените от смут и ужас да се отдръпнат от мен.
Джулия Гейбриъл, майката на редник първи клас Гейбриъл.
На екрана пред мен бяха домашният и служебният й адрес, семейното й положение, заплатата й на фармацевт в Устършър, Масачузетс, и името и възрастта на единствения й син, загинал на деветнайсет години в Афганистан в неделя. Разговарях с госпожа Гейбриъл по телефона час преди да направя аутопсия на сина й и се опитвах да й обясня колкото се може по-деликатно невъзможността да взема проба от спермата му, докато тя викаше, плачеше и ми вменяваше вината за неща, които не бяха по мой избор, които никога не бих избрала.
Изземването на семенна течност от мъртвец, с която да бъде оплодена яйцеклетка на жива жена, не беше морална дилема за мен. Наистина нямах лично мнение по този въпрос, който всъщност е медицински и правен, а не религиозен или етичен, и изборът трябва да се предоставя на засегнатите страни, а не на практикуващия. За мен имаше значение единствено фактът, че процедурата, набрала изключителна популярност заради войната, беше целесъобразна и законна, а и в случая с редник първи клас Гейбриъл предполагаемата ми реакция относно правата за посмъртна репродукция и без това подлежеше на обсъждане. Тялото му беше обгорено и се разлагаше, тазът — така овъглен, че скротумът, а с него и семенните пътища, които евентуално съдържаха семенна течност, се бяха изпарили, но аз нямах намерение да информирам мисис Гейбриъл за това. Бях състрадателна и внимателна, доколкото ми беше възможно, и когато тя изля гнева и тъгата си върху последния лекар, който синът й щеше да види на този свят, не го приех лично.