Питър имал приятелка, която искала деца от него, както станало с приятеля му; такава била договорката им, продължаваше мисис Гейбриъл, а аз нямах никаква представа нито кой е приятелят, нито от това, което ми обясняваше тя. Приятелят на Питър му казал за друг приятел, убит в Бостън в деня на сватбата си миналото лято, само че мисис Гейбриъл не спомена по име Деймиън Патън — британеца, загинал при катастрофата с такси на осемнайсети август миналата година. „Сега и тримата са мъртви; три млади, красиви момчета са мъртви.“ Това бяха думите на мисис Гейбриъл по телефона, а аз пак нямах представа за кого говори. Сега вече знаех. Предполагах, че определено е имала предвид Патън — приятеля на приятеля, с когото редник първи клас Гейбриъл бил сключил своеобразно съглашение. Чудех се дали приятелят на Патън е другата жертва, към която ме насочи Филдинг — Джефри Милър, сапьорът от частите за борба със самоделните взривни устройства.
„Сега и тримата са мъртви.“
Дали Филдинг беше обсъждал случая Патън с мисис Гейбриъл и с кого първо беше говорила тя — с него или с мен? Обади ми се в Доувър към осем и петнайсет. Винаги попълвах дневника на телефонните разговори и помнех, че записах часа, докато седях в малкия си кабинет във военната морга и се взирах в компютърния томограф и координатите върху скенера, които щяха да ми помогнат да прецизирам фрагментите и другите обекти, проникнали в силно обгореното тяло на сина й. Сега, докато се опитвах да възстановя случилото се въз основа на казаното от нея, стигнах до извода, че най-вероятно тя е разговаряла първо с Филдинг. Това обясняваше нееднократно споменатите от нея „други случаи“.
Някой й беше внушил какво сме направили в другите случаи. Беше останала с твърдото убеждение, че извличаме сперма от жертвите и че всъщност стимулираме тази манипулация, а аз си спомням колко изумена останах, понеже процедурата тепърва предстоеше да бъде одобрена, а понастоящем си оставаше натоварена със законови усложнения. Нямах представа откъде й е дошла подобна идея и бих я попитала, ако не беше така обсебена от желанието си да ме порицае и да ми лепне всякакви прозвища. Какво чудовище трябва да си, че да попречиш на една жена да има деца от мъртвия си приятел и на една майка с мъртъв син да стане баба? Правим го за други, а защо не за сина й? „Никой не ми остана! — плачеше тя и крещеше: — Въпрос на идиотска бюрокрация е, приемете го! Безсмислена бюрокрация, която само прикрива поредния случай на престъпление от расова омраза.“
— Има ли някой вкъщи? — Бентън стоеше на вратата.
Мисис Гейбриъл ме беше нарекла тесногръд, военизиран фанатик. „Правите го за други, само защото са бели“ — говореше тя. — „Това не е Златното правило, а Правилото на белите. Погрижили сте се за онова, другото момче, дето са го убили в Бостън, а той дори не е бил войник на Съединените щати. За сина ми обаче, който загина за страната си и пръста си няма да мръднете“ — не спираше мисис Гейбриъл. Нямах никаква представа какво има предвид или на какво се основават подобни обвинения. Не се и опитвах да разбера, понеже ми приличаше на истерия. Само това и нищо друго; веднага й простих. Макар че очевидно ме беше засегнала сериозно, понеже и досега не съумявах да прогоня случилото се от ума си.
— Ехо? — Бентън влезе.
„Поредното продиктувано от расова омраза престъпление, само че това сега ще бъде разкрито и този път хора като теб няма да бъдат възнаградени“ — увери ме тя, макар да не пожела да обясни какво има предвид и защо твърди нещо толкова ужасяващо. Не я помолих да уточни, не й отвърнах и с отровните коментари, които ми бяха на езика и които тя несъмнено заслужаваше. Да бъда прицел на настървението, проклятията, заплахите или дори нападките от иначе възпитани и здравомислещи хора, не беше нещо ново за мен. Бронираните стъкла във фоайетата и прозорците към двора бяха инсталирани, не защото се боях мъртвите да не хвърлят нещо по мен или да ме нападнат в пристъп на ярост.