— Кей?
Вдигнах поглед. Бентън държеше две чаши с кафе и внимаваше да не ги разлее. Защо Джулия Гейбриъл е позвънила тук, преди да ми се обади в Доувър? Или може би Филдинг я е потърсил, но и в двата случая не проумявах защо е говорил с нея. После си спомних думите на Марино, че редник първи клас Питър Гейбриъл е първата жертва от Устършър, че медиите са се обърнали към Центъра, сякаш тялото е било тук, а не в Доувър, и че е имало телефонни позвънявания заради връзката с Масачузетс. Навярно така е разбрал и Филдинг, но защо му е трябвало да се свързва с майката на убития войник, дори тя да се е обадила тук по погрешка и да е било нужно да й се припомни, че синът й е в Доувър? Тя, разбира се, е знаела това. Как беше възможно мисис Гейбриъл да не знае, че синът й е превозен със самолет до Доувър? Не виждах законосъобразна причина Филдинг да разговаря с нея, нито какво от казаното от него би могло да й е от полза.
Той не беше военен, не беше и съдебен лекар при медицинските служби към Въоръжените сили. Беше цивилен и нямаше право да се рови във факти около военни жертви или в информация, свързана с националната сигурност, нито да влиза в разговор по въпроси, недвусмислено окачествени като класифицирана информация. Военното и медицинското разследване не бяха негова работа. Британският кралски институт на обединените служби по отбрана и сигурност не беше негова работа. Нито пък изборите във Великобритания. Единственото, което би следвало да е работа на Филдинг, беше драстично пренебрегнато, а то всъщност представляваше неговата отговорност тук, в Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза и беше знак за лоялността му към мен.
— Много мило — казах на Бентън и се опитах гласът ми да прозвучи равно. — Едно кафе ще ми дойде добре.
— Докъде стигна? Освен че явно гориш в някоя въображаема битка. Изглеждаш така, сякаш можеш да убиеш човек.
Приближи към бюрото, без да сваля поглед от мен, като че ли се опитваше да прочете мислите ми, понеже не можеше да се довери на думите ми. Или може би знаеше, че дежурните ми реплики са само началото, а относно всичко останало бях невежа.
— Добре ли си? — Той остави кафетата върху бюрото и седна.
— Не, не съм добре.
— Какво има?
— Мисля, че току-що открих какво значи нещо да достигне критична маса.
— Нещо не е наред ли?
— Нищо не е наред.
12.
— Затвори вратата, моля те. — Хрумна ми, че започвам да се държа като Луси. — Не знам откъде да започна, толкова неща се случват.
Бентън затвори вратата, а аз съзрях семплата платинена халка на безименния пръст на лявата му ръка. И досега се случваше да се изненадам от факта, че още сме женени. В съвместния си живот, независимо дали заедно или разделени, ние бяхме обсебени един от друг, а винаги сме признавали, че не е необходимо непременно да го правим — да бъдем официални или формални. Не бяхме като другите, и въпреки това го направихме. Церемонията беше скромна, непретенциозна, дори не и честване, по-скоро вричане, защото, когато си казахме „докато смъртта ни раздели“, наистина го мислехме. След всичко, което преживяхме заедно, да кажем, че за нас това бяха по-скоро думи, клетва, посвещение, или може би обобщение на вече преживяното. Чудех се дали му се е случвало да съжалява. Ето сега например би ли искал да се върне назад към нещата — такива, каквито бяха преди? Не бих го обвинила, ако се замисли от какво се е отказал и какво не му достига заради всички перипетии, в които се забърка заради мен.
Продаде семейния дом от кафеникав камък, елегантното имение от деветнайсети век, недалеч от Обществената градина в Бостън, а не беше възможно да не се е привързвал към някои от местата, където живеехме или се настанявахме заради странностите и натовареността на моята професия, на хаотичното и скъпоструващо съществуване, което водехме, въпреки моите най-добри намерения. Докато неговата практика на съдебномедицински психолог си оставаше стабилна, през изминалите три години моята кариера се движеше на приливи и отливи след закриването на частната ми практика в Чарлстън, Южна Каролина, после на кабинета ми в Уотъртаун заради икономическата ситуация, после в Ню Йорк, след това във Вашингтон и Доувър, а сега и тук, в Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза.