— Пет пари не давам за чувствата или вкусовите предпочитания на Джак — каза по-твърдата част от мен, вече съвършено отегчена от Джак Филдинг.
Осъзнах колко съм бясна. Внезапно разбрах, че нездравата ми връзка с него се крепи на моя гняв.
— Както и Марк Бишъп отпреди две седмици. В сряда беше футболистът, в четвъртък — момчето — каза Бентън.
— Момчето, чието убийство навярно е свързано с някаква инициация — подхвърлих аз. — Същите хипотези като за Уоли Джеймисън.
— „Хипотези“ е подходяща дума в случая. Чии хипотези?
— Не и моите. — При мисълта за Филдинг отново ме обзе гняв. — Не спекулирам, освен ако не съм зад затворена врата с някого, комуто имам доверие. Знам по-добри начини от това да подхвърля нещо, на което по-късно да се натъкне полицията, а след нея — и медиите. После и съдът ще повярва.
— Шаблоните и техните паралели.
— Свързан си с Марк Бишъп и Уоли Джеймисън. — Изглеждаше невероятно. — Не виждам какво общо имат помежду си, освен спекулациите.
— Миналата седмица ме извикаха тук като консултант по двата случая — каза Бентън, без да отклони поглед от мен. — Къде е бил Джак миналия Хелоуин? Знаеш ли нещо по-конкретно?
— Знам къде бях аз. Това е единственият факт, който ми е известен. Единственият, който стигна до мен, докато бях в Доувър и за който се предполагаше, че съм уведомена. Аз съм му шеф, а не бавачка. Нямам представа къде е бил на Хелоуин. Надявам се, няма да ми кажеш, че е обикалял наоколо с децата си и е припявал „лакомство или пакост“.
— Бил е в Салем. И то не с децата си.
— Не знаех. Не разбирам защо ти знаеш, нито защо това е от такова значение.
— Съвсем доскоро не беше от значение — каза Бентън.
Отново се вгледах в кубинките му, в тъмните панталони с фланелена подплата и външни джобове за пълнители и фенерчета; панталони, каквито носеше, когато работеше на открито, когато отиваше на местопрестъпление или на експедиция за взривяване и обезвреждане на експлозиви с полицията или с ФБР.
— Къде беше, преди да ме вземеш при Ханском? — запитах го аз. — Какво си правил?
— С много неща трябваше да се справя, Кей. С повече, отколкото очаквах.
— С работно облекло ли беше, когато ме взе от военната база? — Хрумна ми, че тогава може да е бил с други дрехи. Че после се е преоблякъл. Че може би още нищо не е направил, но се подготвя за някаква задача.
— Имам сак в колата, нали знаеш — каза Бентън. — Никога не съм сигурен кога ще ме повикат.
— Къде ще ходиш? Обадили ли са ти се да отидеш някъде?
Погледна ме, после обърна поглед към прозореца и белия като тебешир снежен хоризонт на нощния Бостън.
— Луси спомена, че си говорил по телефона. — Не се отказвах от опитите да измъкна информация от него, макар да знаех, че точно сега няма да я получа.
— Непрекъснато говоря. И ще ми се наложи да проведа още разговори; повече, отколкото предполагах — каза той и замълча.
Нямаше да каже нищо повече. Беше тръгнал нанякъде. Беше разговарял с някого, очевидно по неприятен повод, но точно сега нямаше да сподели нищо. Съвършена откритост и пълно щастие. Ако подобно нещо съществуваше, то беше само алюзия, намек за онова, което през повечето време не притежавахме.
— Срещнали сте се в сряда, а после и в четвъртък. Обсъждали сте случаите на Уоли Джеймисън и Марк Бишъп тук, в Центъра за съдебномедицинска експертиза — върнах се отново към темата. — Допускам, че Джак е присъствал и на анализа на случая с Марк Бишъп. Че е участвал и в двете събирания. А преди, когато разговаряхме в колата, ти не спомена за това.
— Просто дреболия. Беше преди повече от пет часа. Както ти е известно, оттогава се случиха много неща. Не на последно място и едно ново убийство, както осъзнахме. Третото поред.
— Намираш връзка между мъжа от Нортънс Удс, Марк Бишъп и Уоли Джеймисън.
— Твърде възможно. Всъщност да, бих казал.
— А срещата миналата седмица? С Джак? Бил е тук — настоях.
— Да. Миналия вторник и сряда. В кабинета ти.
— Какво искаш да кажеш с това, в кабинета ми? В тази сграда? На този етаж?
— В личния ти кабинет — посочи Бентън съседната врата.
— Джак е провел събрание в кабинета ми. Разбирам.