— Проведе и двете събрания в твоя кабинет. На конферентната маса.
— Джак си има своя конферентна маса. — Хвърлих поглед към черната овална маса от полирано дърво с шест ергономични стола, която купих от една разпродажба на офис оборудване.
Бентън не отвърна. И двамата бяхме наясно, че неуместното решение на Филдинг да ползва личния ми кабинет няма нищо общо с мебелировката. Замислих се за казаното от Луси, за това, че е претърсила помещението за скрити устройства, макар че така и не спомена кой може да е инициаторът на подслушването и дали такъв изобщо съществува. Най-съмнителният кандидат, който би сложил бръмбари в кабинета ми и би се измъкнал безнаказано, беше моята племенница. Навярно мотивирана от съзнанието, че Филдинг си присвоява нещо, което не му принадлежи по право. Чудех се дали случилото се в личното ми пространство по време на моето отсъствие не е било тайно записано.
— А тогава и дума не спомена пред мен — продължих. — Можеше да ми кажеш, когато се е случило. Можеше да ми отвориш очите, че е използвал проклетия ми кабинет, сякаш е проклетият шеф и директор на това проклето място.
— Самият аз научих миналата седмица, когато го срещнах. Не казвам, че не съм чул нищо за Центъра и за него.
— Щеше да ми е от полза, ако бях чула нещо от онова, което ти си чул.
— Клюки. Слухове. Не можех да бъда сигурен за определени неща.
— Да ми ги беше казал преди седмица, тогава когато вече си знаел със сигурност. В сряда се е състояла първата среща, и то в моя кабинет, който Джак няма право да ползва. Какво друго си премълчал? Нещо ново?
— Казвам ти, каквото мога и когато мога. Зная, че ще ме разбереш.
— Не те разбирам. Би трябвало да ме уведомяваш в хода на събитията. И Луси, както и Марино.
— Не е толкова просто.
— Предателството е просто.
— Никой не те е предал. Марино и Луси не са го направили. Нито пък аз.
— А с това ми подсказваш, че някой го е сторил.
Той замълча.
— С теб се чувахме всеки ден, Бентън. Трябваше да ми кажеш.
— Ами, да видим кога бих могъл да те натоваря с всички тези неща, докато беше в Доувър. Когато ми звънеше в пет сутринта, преди да тръгнеш за военната морга, за да се погрижиш за падналите герои? Или посред нощ, когато най-после изключваше компютъра си и спираше да учиш за изпита пред комисията?
Думите му не звучаха отбранително, нито нелюбезно, но долових недотам деликатен намек, а знаех, че той беше оправдан. Не бях коректна. Бях лицемерна. Чия беше идеята, когато буквално нямаме никакво време един за друг, да не задълбаваме в банални теми от работата или домакинството, защото в крайна сметка с тях щяхме да си останем? Както при рака, избързах да предложа своите задълбочени медицински аналогии и блестящи прозрения, макар че той беше психологът: навремето оглавяваше звеното за криминални профили към ФБР в Куантико, завеждаше катедрата по психиатрия в Харвард. Аз обаче бях тази, която с цялата си мъдрост, с всичките си дълбокомислени примери, сравних работата с баналното домашно всекидневие и емоционалните травми с рака, с белезите след нараняване, с некрозата, и прогнозирах, че ако не внимаваме, някой ден по нас няма да остане здраво място и че ни очаква неминуема смърт. Бях смутена. Чувствах се повърхностна.
— Да, оставих някои въпроси настрана, докато пътувахме насам, и ето, сега ти казвам повече; казвам ти, каквото мога. — Бентън говореше със стоическо спокойствие, сякаш имахме сеанс и всеки момент се готвеше да обяви, че се налага да спрем.
Аз обаче не възнамерявах да спра, докато не науча всичко, което искам да знам. Той трябваше да ми каже някои неща. Въпросът не опираше до почтеност; говорехме за оцеляване. Осъзнах, че се чувствам несигурна в Бентън, сякаш вече не го познавах. Той беше мой съпруг, а имах усещането, че нещо се е променило, че към любимата домашна рецепта е добавена нова съставка.
Каква беше тя?
Анализирах онова, което долавях интуитивно, сякаш можех да усетя вкуса на промяната.
— Споменах загрижеността си, че интерпретацията на нараняванията на Марк Бишъп от Джак е проблематична — продължи Бентън, като че ли се защитаваше. Претегляше всяка изречена дума, сякаш ни слушаше някой друг и щеше да докладва за разговора ни на трето лице. — Е, въз основа на направеното от теб описание на следите от чука по главата на момчето, коментарите на Джак бяха адски погрешни; не биха могли да са по-погрешни — заподозрях го още когато той се присъедини към нас на местопрестъплението. Заподозрях, че лъже.