— Присъедини се към нас?
— Казах ти, че дочух разни неща, но честно, не съм имал за цел да го следя.
— Защо казваш „честно“? Противопоставяш го на нещо друго, „нечестно“ ли, Бентън?
— Винаги съм честен с теб, Кей.
— Разбира се, че не си, но сега не е моментът да се ровим в това.
— Не, не е моментът. Знам, че ще разбереш. — За миг той се взря в мен. Погледът му ме умоляваше да оставя нещата такива, каквито са.
— Добре. Извинявай. — Щях да ги оставя, макар да не ми се искаше.
— От месеци не го бях срещал и онова, което видях… Как да ти кажа — по време на нашите дискусии миналата седмица беше очевидно, че той има някакъв проблем, сериозен проблем — обобщи Бентън. — Изглеждаше зле. Мислите му препускаха във всички посоки. Беше свръхвъзбуден, претенциозен, хипоманиакален, агресивен, със зачервено лице, сякаш всеки момент щеше да избухне. Разбира се, усещах, че не е искрен; че съзнателно се опитва да ни подведе.
— Какво имаш предвид под това „ни“? — Започвах да се досещам какво става.
— Бил ли е някога в психиатрична клиника, подлаган ли е на лечение, може би с диагноза афективно разстройство? Споменавал ли е пред теб нещо подобно? — Въпросите на Бентън ми се струваха изненадващи и изнервящи. Опитвах се да не забравя и особеното настроение, което долових по пътя насам. Само че сега това усещане беше по-изразено, по-разпознаваемо.
Държеше се по привичния си начин от времето, когато още беше агент, когато беше упълномощен от федералното правителство да прилага закона. Долавях авторитет и самочувствие, каквото не беше показвал от години; самообладание, което му липсваше от времето, когато излезе от защитата на дълбокото прикритие. Тогава се чувстваше изгубен, слаб, просто един академичен изследовател, както сам често се оплакваше. „Кастриран“, беше казал той. „ФБР изяжда малките си, те пък изядоха мен — добави после. — Това е наградата ми, че тичах след криминален картел от организирани престъпници. Най-после си възвърнах властта над собствения си живот и няма да се задоволя с огризки. Какъв лабиринт, какъв лабиринт! Обичам те, но те моля да разбереш, че вече не съм онова, което бях.“
— Имал ли е някога халюцинации? Изпадал ли е в пристъпи на насилие? — попита ме Бентън.
Сякаш бях подследствена.
— Логично е той да очаква да ми кажеш, че използва кабинета ми. Или че сама ще разбера за това. — Отново се сетих за Луси, за опасенията й, че ме следят, и за скритите записи.
— Знам, че е сприхав — каза Бентън, — но сега говоря за евентуално физическо насилие, свързано с дисоциативно разстройство, със склонност да изчезва с часове, дни, седмици и след това да не си спомня много, или изобщо нищо да не си спомня. Същото, което наблюдаваме при завърналите се от война — пропадания и амнезия, отключени от тежка травма и често бъркани със симулация. Същото, от което се смята, че страда и Джони Донахю, само дето не съм сигурен доколко това състояние не е внушено на бедното момче. Чудя се и откъде е дошла тази идея, ако някой наистина му я е внушил.
Всъщност, каза го така, сякаш изобщо не се чудеше.
— Разбира се, Джак открай време е известен със симулациите си, с бягството си от отговорност — додаде после Бентън.
Аз създадох Филдинг.
— Какво не си ми казала за него? — продължи той.
Аз превърнах Филдинг в това, което е. Филдинг беше мое чудовище.
— Някаква психиатрична история? — попита Бентън. — Извън приемливото дори за мен, дори за ФБР. Бих могъл и сам да открия, но не искам да престъпвам границите.
Бентън и ФБР. Пак същото. Вече не беше агент от улицата. Не можех да си го представя. Изследовател към системата „криминален анализ“, „криминално разузнаване“, „анализ на възможностите и заплахите“. Към Министерството на правосъдието работеха толкова много експерти, толкова много агенти, които съчетаваха в себе си качества на учени и тактици. Ако се наложеше да ни затворят или разстрелят, това можеше да се случи от ръката на ченге с докторска степен.
— Какво знаеш за Джак, твоето протеже, което аз не знам? — попита ме Бентън. — Като оставим настрана факта, че е сбъркано копеле. Защото той е точно това. И някаква част от теб е наясно с това, Кей.
Аз бях чудовището на Бригс, а Филдинг беше моето чудовище. Открай време.
— Уведомен съм за сексуалното насилие. — Гласът на Бентън прозвуча подигравателно, сякаш не му пукаше за случилото се с Филдинг в детството му, сякаш наистина пет пари не даваше.