— Бих го разбрал за времето, когато Джак е бил твоят човек, когато и двамата сте започвали в Ричмънд.
— Стремя се сексът с хората, които ръководя, да не се превръща в моя практика. — В гласа ми прозвуча изненадващо раздразнение. — Бих искала да мисля, че не приличам на… как й беше името… Лоулър, бившата терапевтка, понастоящем затворничка в Джорджия.
— Джак не е бил на дванайсет, когато сте се запознали.
— Подобно нещо никога не се е случвало. Нямам такава практика с хората, които ръководя.
— А с онези, които ръководят теб? — Бентън не откъсваше поглед от мен, а аз продължавах да стоя до прозореца.
— Не това е поводът за проблемите ми с Джон Бригс — отвърнах гневно.
13.
Върнах се при бюрото на Филдинг и докато сядах, напипах в един от джобовете на престилката му нещо хлъзгаво и гладко. Извадих квадратче прозрачен найлон, тънък като хартия.
— Центърът няма нужда от лоши първи впечатления пред федералните, но съм убеден, че ще промените това — каза Бентън, сякаш съжаляваше за въпросите, които току-що отправи към мен, сякаш съжаляваше за необходимостта да изтъква един толкова неприятен факт.
Това в джоба на Филдинг сигурно беше предпазната лента на напоен с евкалипт обезболяващ пластир, помислих си ядно, след като усетих миризмата. „Федералните, вярно. Толкова съм щастлива, че мога да променя онова, което дяволските федерални ще си помислят за мен.“
— Не искам да се настройваш негативно срещу всичко тук; срещу всичко, което намери у дома — продължи Бентън. — Това няма да ти помогне. За много неща трябва да се погрижим, но ще се справим. Зная, че ще се справим. Съжалявам, че разговорът ни тръгна в такава посока. Наистина съжалявам, че се наложи да засегнем подобна тема.
— Да поговорим за Дъглас и Дейвид — припомних му имената, които самият той спомена преди малко. — Кои са те?
— Не се съмнявам, че ще се наложиш и ще направиш така, че това място тук да заработи, да бъде такова, каквото трябва; отлично и несравнимо с всяко друго. По-добро от онова, което имат в Австралия, в Швейцария, по-добро дори от мястото, където са поставили началото на подобна инициатива, включително и Доувър, нали? Напълно вярвам в теб, Кей. Не искам да го забравяш нито за миг.
Колкото повече Бентън ме уверяваше в своята убеденост, толкова по-малко му вярвах.
— Правоохранителните власти те уважават; също и военните — додаде той, но пак не му повярвах.
Нямаше да го казва, ако беше вярно. Какво искаше да постигне? В мислите ми започваше да се промъква враждебност, която и аз не знаех откъде идва. Нямах нужда хората да ме харесват или да ме уважават. Това не беше състезание по популярност. Нали Бригс винаги казваше същото. „Това тук не е състезание по популярност, полковник“, или по-личното: „Това тук не е състезание по популярност, Кей“; после се усмихваше иронично с дяволит, метален блясък в очите. Пет пари не даваше дали някой го харесва. Всъщност, той вирееше чудесно, заобиколен от хора, които не го харесваха. И с мен трябваше да стане така. Да вървят по дяволите всички. Знаех какво трябва да направя, а това вече беше нещо. Определено щях да реагирам! Мислите си, че ще се прибера у дома, ще ми сервирате какво ли не и аз просто ще го приема, ще позволя на някого, на когото и да е, да върши, каквото му харесва? Не. Не, по дяволите. Това нямаше да се случи. Който си е позволил да повярва в подобна идея, определено не ме познаваше.
— Кои са Дъглас и Дейвид? — попитах отново и въпросът ми прозвуча хапливо.
— Дъглас Бърк и Дейвид Макмастър — отвърна Бентън.
— Не ги познавам. Кои са те? — Сега аз провеждах разпита.
— Хора от местния офис в Бостън, към Министерството за вътрешна сигурност. Досега не ти се е налагало да се запознаеш с местните, поне с шефовете, но така или иначе ще се срещнеш с тях. Включително и с бреговата охрана. Ако ми позволиш, ще ти помогна. Веднъж и аз да бъда полезен за нещо. Не ти помагах много досега. Зная, че си разстроена.
— Не съм разстроена.
— Лицето ти пламти. Изглеждаш разстроена. Не това целях. Съжалявам, че се получи така. Но имаше няколко причини, поради които трябваше да разбера.