— Може да е никотинова лепенка.
— Ти не би ме отровил, нали? Ако не искаш да си женен, има и по-прости решения.
— Не виждам причина да е на никотин, освен ако не го ползва като стимулант, разбира се. Предполагам. Нещо подобно.
— Не е това. Слагала съм си никотинови лепенки преди време, но никога не съм се чувствала така. Дори когато ми се налагаше да запаля цигара, въпреки че бях с лепенка с двайсет и един милиграма. Истински наркоман. Такава съм. Това обаче не е наркотик. В какво се е забъркал?
Бентън се взря в чашата с кафе. Очите му следваха линиите на герба на Медицинските служби при въоръжените сили върху глазираната керамика. Мълчанието му потвърди подозренията ми. В каквото и да се е забъркал Филдинг, то беше свързано с всичко останало: с мен, с Бентън, с Бригс, с мъртвия футболист, с мъртвото малко момче, с мъжа от Нортънс Удс, с мъртвите войници от Великобритания и Устършър. Подобно на излитащи през нощта самолети, свързани с някаква кула; свързани съобразно определен модел, в отделни моменти сякаш застинали в тъмнината, но неизменно отправили се нанякъде — обособени сили, част от нещо по-голямо, нещо несравнимо по-мащабно.
— Трябва да ми се довериш — предпазливо каза Бентън.
— Бригс търсил ли те е?
— В последно време се случват всякакви неща. Добре ли си? Не искам да тръгна, преди да се уверя, че си добре.
— Нали за това съм подготвена, за това направих толкова жертви. — Реших да приема. Приемането ми помага да избера как да постъпя. — Шест месеца бях далеч от теб, далеч от всички; за шест месеца се отказах от всичко, за да се прибера у дома и да открия, че тук се случват всякакви неща. Като по дневен ред.
Едва не добавих „Точно като в началото“, когато бях съдебномедицински патолог и прекалено наивна, че да имам и най-бегла представа какво всъщност се случва. Когато бях склонна прибързано да приветствам и да отдавам дължимото на всеки авторитет; по-лошото — да се доверявам на всеки авторитет, още по-лошото — да му се възхищавам, или най-лошото — да се възхищавам от Джон Бригс дотолкова, че да направя всичко, което той поиска от мен, абсолютно всичко. Успях някак си да се приземя в същата точка. И да започна всичко отначало. Като по дневен ред. Лъжи и още лъжи, злоупотреба с невинни хора. Престъпления, извършени с немислимо хладнокръвие. Джоан Рул и Нуни Пиесте се откроиха отчетливо в мислите ми, по-истински от когато и да било.
Виждах ги на разнищените носилки с избила по шевовете на платнището ръжда и колела, които заяждаха; спомнях си, че и краката ми отказваха да се подчинят, докато вървях по покрития с протрит бял камък под, който не можеше да бъде изчистен. В моргата в Кейптаун винаги имаше много кръв, труповете биваха оставяни, където дойде, а през седмицата, когато бях там, станах свидетел на толкова гротескни в крайността си случаи, колкото беше краен в красотата си и самият континент. Хора, блъснати от влакове, прегазени по магистралите, смърт, предизвикана от битови травми и наркотици в бедняшките квартали, нападение на акула във Фолс Бей, един турист, умрял след падане в планината Тейбъл.
Споходи ме изнервящата мисъл, че ако сляза на долния етаж и отида в хладилното отделение, вероятността телата на двете убити жени да ме чакат там е същата, както и след деветнайсетчасовия полет на самолета, който ме отведе при тях тогава, в декемврийското утро. Само че, докато стигна до тях, те вече бяха огледани, и това щеше да е така, дори да бях прелетяла с Конкорд или да бях на съседната пряка, когато са били убити. Невъзможно беше да стигна до тях достатъчно бързо. Телата им сякаш бяха част от филмов декор, дотолкова инсценирано беше всичко. Невинни млади жени, убити заради вестникарските рубрики, заради властта и влиянието над гласоподавателите, а аз не можах да се противопоставя на това.
Не само че не можах да му се противопоставя, но и се превърнах в негов съучастник, понеже то стана възможно заради мен. Припомних си казаното от майката на редник първи клас Гейбриъл относно престъпленията от омраза и възмездието за тях. В Доувър кабинетът ми беше непосредствено до този на Бригс. Спомних си, че докато разговарях с нея, някой мина покрай затворената врата на кабинета ми на няколко пъти. И който и да беше той, спря поне два пъти. В онзи момент си казах, че може би някой иска да влезе, но чува през вратата, че говоря по телефона, и изчаква, за да не ме прекъсне. По-вероятно беше все пак този някой да ме е подслушвал. Бригс беше започнал нещо или някой му съдействаше, а Бентън беше прав — в последно време се случваха всякакви неща.