— Тогава тези шест месеца са били само политическа тактика. Много жалко. Много безвкусно. И разочароващо. — Гласът ми беше твърд; говорех съвършено спокойно, както преди важна крачка.
— Добре ли си? Да слезем, ако се чувстваш добре. Ан е тук. Да поговорим с нея, защото след това трябва да тръгвам. — Бентън се беше изправил и вече се приближаваше до вратата. Чакаше ме с телефон в ръка.
— Нека да позная. Бригс е искал да бъде сигурен, че аз съм на този пост, за да го задържи отворен за онзи, когото наистина е имал предвид за него — продължих, а сърцето ми вече биеше по-бавно и нервите ми не бяха обтегнати така, сякаш всеки момент ще се скъсат. — Сложил ме е тук, за да пазя мястото топло. Или аз съм била претекстът, за да създаде тази позиция, да стигне до Масачузетския технологичен институт, до Харвард, да качи всички на борда и да оправдае премията от трийсет милиона.
Бентън четеше поредното съобщение — едно от многото, които непрекъснато се сипеха по ефира.
— Много главоболия си е спестил по този начин. — Станах от стола.
— Ти няма да напуснеш. — Бентън четеше съобщението, което някой му беше изпратил току-що. — Няма да им доставиш това удоволствие.
— „Им“. Значи са повече от един.
Не отговори, понеже пишеше с палци.
— Е, винаги са повече от един. Човек може да избира — казах, когато излязохме заедно.
— Напуснеш ли, ще им дадеш именно онова, което искат — плъзна пръст по екрана Бентън.
— Такива хора не знаят какво искат. — Затворих вратата на кабинета на Филдинг и проверих дали е заключена. — Заблуждават се, че знаят.
Спускахме се надолу в моята сграда с очертания на куршум, която в тъмните нощи и мрачните дни изглеждаше оловносива.
Докато слизахме с асансьора, който бях избрала и доставила заради икономиите от петдесет процента, които позволява, разказах на Бентън за следите от написаното върху листчетата. Интересът на Филдинг към адреса на доктор Лиъм Салц, предоставен от самия него на Уайтхол, не беше случаен, подчертах, докато плавно се спускахме етаж след етаж, облени от меката светлина на луминесцентните лампи в моята безопасна за околната среда машина, която, доколкото подразбрах от дочутите коментари, тук никой не оценяваше. Повечето се оплакваха, че е бавна.
— Той е едната крайност, ТООТО — другата, но никоя страна не е безусловно права, и това е безспорно. — Описах доктор Салц като компютърен учен, инженер, философ, теолог, за когото войната определено не беше спорт, нито изкуство. Той ненавиждаше въоръжените конфликти и онези, които ги подклаждаха.
— Знам всичко за него и неговото изкуство. — Думите на Бентън не прозвучаха позитивно. Спряхме и стоманените врати се плъзнаха беззвучно встрани. — Няма да забравя времето в Си Ен Ен, когато с теб се скарахме заради него.
— Не си спомням да сме се карали. — Отново бяхме в приемната, където Рон неотклонно бдеше иззад стъклената преграда, досущ както го оставихме преди часове.
Съзрях колите на паркинга зад сградата. Някои от тях не бяха покрити със сняг и фаровете им бяха запалени. Агенти или полицаи под прикритие. Спомних си светещите прозорци в сградата на Масачузетския технологичен институт над двора на Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза, които забелязах, когато дойдохме тук с Бентън, и сега разбрах причината. Центърът беше под наблюдение и ФБР и полицията не полагаха никакви усилия, за да прикрият присъствието си. Имах усещането, че Центърът е в режим на ограничение.
От момента, в който излязох от военната морга в Доувър, бях неизменно придружена или заключена в обезопасена сграда, и причината за това не беше, каквато я представяха; или поне не беше единствената. Никой не се опитваше да ме доведе у дома колкото може по-бързо заради трупа, прокървил в хладилната камера. Той беше приоритет, но определено не единственият, а може би не и главният. Определени хора го използваха като извинение, за да ме ескортират. Определени хора, сред които и племенницата ми — въоръжена и в ролята на бодигард — а аз нямаше да повярвам, че и Бентън не е бил съучастник в това решение, независимо какво беше научил или не беше научил междувременно.
— Нали не си забравила, че той си падаше по теб — каза Бентън, когато тръгнахме по сивия коридор.
— Изглежда, мислиш, че спя с всеки.
— Не с всеки — уточни той.
Усмихнах се. Едва не се разсмях.