— Какво може да ги е причинило? — попита Бентън.
— Ще се наложи да извлека материал от него, да го анализирам. — Сетих се какво каза Луси за напалма. Навярно е феромагнит, каквито са и куршумите, доколкото и двете метални смеси съдържат железен оксид.
— Нула цяло и пет? С размер на прашинки? — разсеяно попита Бентън.
— Малко по-големи — отвърна Ан.
— С размерите на барутен нагар, на зрънца неизгорял барут — уточних аз.
— Капсула с размера на куршум може да се разпадне на фрагменти колкото барутен прах — размишляваше на глас Бентън.
Знаех, че свързва казаното от мен с нещо друго, сетих се за племенницата си и се зачудих какво точно е споделила с него, докато са били заедно в лабораторията й тази сутрин. Мислех си за харпуни и наноексплозиви, но липсваха термални наранявания, липсваха изгаряния. Нямаше логика.
— Не и куршум от тези, които са ми познати — каза Ан и аз се съгласих. — Имаме ли повече информация кой би могъл да е той? — Говореше за тялото на масата.
Опитвах се да не подслушвам.
— Надяваме се скоро да разберем — отвърна Бентън.
— Звучи така, сякаш вече имаш някаква представа — каза Ан.
— Първата следа, по която тръгнахме, беше, че се е появил в Нортънс Удс по същото време, докато доктор Салц е бил в сградата. Струваше си да проверим това, заради донякъде общите интереси между двете лица. — Подозирах, че има предвид роботите.
— Май не разбирам какво говориш — каза му Ан.
— Експатриран учен с Нобелова награда — отвърна Бентън, а докато ги наблюдавах, си напомних, че двамата са колеги и приятели и отношението му към нея е белязано от топлина и доверие, каквито Бентън не показваше към повечето хора. — И ако — той посочи мъртвия — е знаел, че доктор Салц ще идва в Кеймбридж, въпросът е откъде.
— Ние знаем ли, че той е знаел това? — попитах.
— Точно в момента не знаем със сигурност.
— Значи доктор Салц е присъствал на сватбата. Но този тук не беше облечен като за сватба. — Ан кимна към голото мъртво тяло върху масата. — Бил е с кучето си, имал е и пистолет.
— Единственото, което знам засега, е, че булката е негова доведена дъщеря от друг брак — каза Бентън, сякаш тази подробност беше внимателно проверена. — Бащата на дъщерята, който трябвало да я придружи до олтара, се разболял. Затова в последния момент се обърнал към доведения й баща, доктор Салц, а той не би могъл физически да присъства едновременно на две места. Пристигнал със самолет в Бостън в събота, а в Уайтхол се появил по сателита. Жертва от негова страна. Макар че последното, което би искал да направи, струва ми се, е било да влезе повторно в Съединените щати и да отиде в Кеймбридж.
— Агентите под прикритие? — попитах. — Заради него ли са били там? И ако да — защо? Знам, че той има врагове, но защо ФБР ще предостави защита на цивилен учен от Великобритания?
— Точно това е най-странното — каза Бентън. — Службите за сигурност на събитието са били там не заради него, а заради гостите на сватбата, повечето от Великобритания и от рода на младоженеца. Младоженецът — Дейвид, е син на Ръсел Браун. И доведената дъщеря на Лиъм Салц Рут, и Дейвид учат право в Харвард, което е една от причините сватбата да бъде организирана тук.
Ръсел Браун.
Призрачният министър на отбраната, чиято реч току-що бях прочела в сайта на Британския кралски институт на обединените служби по отбрана и сигурност.
— Отишъл е на подобно събитие въоръжен. — Приближих се до металната маса. — С пистолет със заличен сериен номер?
— Точно така. Защо? — запита Бентън. — За да се защити, или е бил потенциален убиец? Или да се защити по някаква причина, несвързана със сватбата и с хората, които току-що споменах.
— Може би заради засекретената технология, от която се е интересувал — допуснах. — Технология, в която са вложени много пари. Технология, заради която могат да убиват хора.
— И заради която наистина са убили. — Ан стоеше, вперила поглед в мъртвия младеж.
— Да се надяваме, че скоро ще научим — каза Бентън.
Гледах мъртвеца, положен сковано по гръб, свитите му пръсти и разположението на ръцете, краката, дланите, главата, досущ като преди. Без следа от транспорта и скенера. Трупът беше вкочанен, но беше много слаб и нямаше да ми окаже голяма съпротива. Не притежаваше мускулна маса, която да задържи калциевите йони, когато невротрансмитерите са преустановили функциите си. Лесно щях да го пречупя. Можех да го подчиня на волята си.