— Трябва да тръгвам — каза ми Бентън. — Зная, че искаш да се погрижиш за това. После, когато приключиш тук, ще ми е нужна помощта ти. Не си тръгвай сама. Погрижи се да ми се обади — обърна се той към Ан, която вече лепеше етикети на епруветките и контейнерите за пробите. — Обади се на мен или на Марино — додаде той. — И ни дай поне час преднина.
— Марино с теб ли ще бъде? — попитах, преди да успея да се спра.
— Заедно работим върху нещо. Той вече е там.
Отказах се да питам какво има предвид с това, че говори в първо лице, множествено число. Той ме погледна още веднъж, очите му се задържаха върху моите — в погледа му се четеше интимност, като при дълго докосване. После излезе от залата за аутопсии. Чух шума от бързите му, отдалечаващи се стъпки по покрития с плочи коридор, после различих гласа му и някакъв друг глас, сякаш разговаряше с някого, може би с Рон. Не чух думите, които си размениха, но гласовете им звучаха сериозно и напрегнати. После отново се възцари тишина. Представих си, че Бентън е напуснал приемната и онова, което видях на видеодисплея, ме озадачи. Видеокамерите го уловиха да пресича паркинга, докато закопчаваше астрагановото яке — подарък от мен отпреди много време, вече не помня точно коя година, но беше в Аспен, където на времето имаше някакъв имот.
Миникамерите го уловиха, а аз го следях на мониторите, докато отваряше страничния вход до масивната врата на паркинга, после друга камера го улови извън сградата да върви към зелената си кола, паркирана на моето място. Но се качи в друга кола — тъмна и солидна, със запалени фарове, забулени от снеговалежа, и чистачки, които се движеха забързано по предното стъкло. Не видях кой е шофьорът. Гледах как колата на покрития със сняг паркинг дава на заден ход, после потегля напред и спира, докато голямата порта се отваря. Накрая съвсем изчезна от полезрението ми в лошото време и в безмълвието на ранния час, с моя съпруг на мястото до шофьора, който и да беше той — може би приятелят му Дъглас от ФБР. Отправиха се в посока, за която по някаква причина не бях уведомена.
14.
В преддверието, съоръжена с пластмаса и хартия, се подготвях за поредната битка с привични движения. Докато ръководех аутопсиите, никога не съм се чувствала като лекар, дори не като хирург. Подозирам, че единствено онези, които си изкарват прехраната по този начин, могат да разберат какво имам предвид. По време на обучението си в различните медицински институции не се различавах от останалите лекари. Грижех се за болните и ранените на смени, в спешното отделение асистирах при хирургичните интервенции или в операционната зала. Знаех какво е да разрежеш топло тяло с кръвно налягане и с риск да изгубиш нещо съществено. Процедурата тук не можеше да бъде по-различна, но първия път, когато направих сечение със скалпел в студена, безчувствена плът, когато направих своя първи Y-образен разрез на мъртъв пациент, се отказах от нещо, което така и не си възвърнах.
Отказах се от всяка идея за богоподобие, героичност или надареност извън обичайното за смъртните. Отхвърлих илюзията, че мога да излекувам което и да е създание, включително и себе си. Никой лекар не притежава властта да накара кръвта да се съсири, тъкан или кост да регенерира или тумор да се свие. Ние не създаваме естествените биологични функции, единствено ги провокираме в подходяща или неподходяща насока, и в това отношение пред лекарите има повече ограничения, отколкото пред механика или инженера, който реално създава нещо от нищо. Изборът ми на медицинска специалност — все още ужасяващ и патологичен, според майка ми и сестра ми — вероятно ме направи по-откровена от повечето медици. Зная, че когато приложа своето изцелително докосване върху мъртвите, те остават безразлични към мен и подхода ми. Остават си също толкова мъртви, колкото и преди. Не ми благодарят, не ми изпращат картички за празниците, не кръщават децата си на мен. Разбира се, съзнавах всичко това, когато избрах патологията, но то беше все едно да кажеш, че знаеш какво е да участваш в схватка, когато се записваш във флота или те разквартируват в планините на Афганистан. Докато нещо не се случи реално, хората никога не знаят какво точно представлява то.
Не съм в състояние да доловя острата, тежка, лютива миризма на небуфериран формалдехид, без да си спомня колко наивна бях да вярвам, че дисекцията на труп, дарен на науката за учебни цели, може да се сравнява с аутопсията на небалсамиран труп с неизяснена причина за смъртта. Първият ми случай беше в моргата на болница „Джон Хопкинс“ — сурово и примитивно място в сравнение с всичко отвъд тази стая, в която точно сега сгъвах работния екип на съдебномедицински експерт към Въоръжените сили и го подреждах върху пейката. В този час не си бях направила труда да отида до гардеробната или да се замисля за благоприличието. Жената, чието име още помнех, на трийсет и три, беше оставила две малки деца и съпруг, когато почина от следоперативни усложнения заради апендектомия.