И до ден-днешен съжалявах, че беше част от мой научен проект. Съжалявах, че не беше част от работата на редовния персонал и помня, че си помислих колко е абсурдно толкова здраво, младо човешко същество да отстъпи пред инфекция, предизвикана от отстраняването на една по-скоро безполезна червеобразна торбичка от дебелото черво. Искаше ми се да й помогна да се оправи. Докато я обработвах, докато се упражнявах върху нея, ми се искаше да стане и да слезе от онази издраскана маса от неръждаема стомана, посред захабения под в онази ужасяваща подземна зала, която вонеше на смърт. Искаше ми се да е жива, да е добре и да почувствам, че нещо ме свързва с нея. Не бях хирург. Аз просто прилагах открит метод на работа, затова можех да обработя случая, ако обявя война на убийците, или — не така драматично, но по-реално — на правистите.
Ан прояви предвидливост и ме снабди с чифт току-що изпрани медицински панталони, среден размер, и обичайната зелена престилка, с която бях свикнала и която сега облякох под широкия халат. Завързах я стегнато на гърба, преди да обуя защитните терлици от автомата, за да прикрия гумените медицински обувки, които Ан беше изровила отнякъде. Следваха защитните ръкавели, мрежата за коса, маската и защитният екран за лицето, а накрая — двата чифта ръкавици.
— Би ли водила записките вместо мен? — обърнах се към нея, когато се върнах в залата за аутопсии, в обширното пространство от искрящо бяло и лъскава стомана. Тук бяхме само ние двете и пациентът върху масата. — В случай че не ми стигне времето да продиктувам установеното след това, понеже, както личи по всичко, ще трябва да изляза.
— Не сама — напомни ми тя.
— Бентън взе ключа от колата — отвърнах.
— Това няма да те спре. Имаме коли. Не се опитвай да ми хвърляш прах в очите. Ще му се обадя, когато свършим, и да не се разправяме. — Ан беше от хората, които са в състояние да кажат всичко, без да изглеждат неучтиви или груби.
Правеше снимки, докато аз тампонирах разреза в областта на кръста. После тампонирах отверстията, по скоро, за да изключа сексуално насилие, макар че, като се има предвид ситуацията, както ми беше описана, не виждах как би могло да се случи подобно нещо.
— Търсим еднорог — казах, увих аналните и оралните тампони в хартиени пликове, залепих ги и ги надписах. — Тъй като не съм била на местопрестъплението, няма начин да повярвам на каквото и да е.
— Е, никой не е бил — каза Ан. — За което можем само да съжаляваме.
— И иначе, пак щях да търся еднорог.
— Не те виня. И аз на твое място не бих се доверила на казаното от другиго.
— Ако беше на мое място. — Сложих на скалпела ново острие, докато тя пълнеше надписан пластмасов контейнер с формалин.
— Освен ако не съм била самата аз — отвърна тя, без да вдига поглед към мен. — Няма да излъжа, да измамя или да се възползвам от нещо, което не е мое. Никога не бих се отнесла към това място като към своя собственост. Както и да е. Не трябваше да повдигам въпроса.
Нямаше да й позволя да го повдигне. Излишно беше да я поставям в подобна позиция — да изменя на хората, които бяха изменили на мен. Знаех какво е да си в такова положение. Едно от най-неприятните усещания, които можех да си представя; то предполагаше лъжа, преднамерена или не, а аз познавах и това чувство. Неистина, вградена непокътната в същината ти като несмляно зърно в египетските мумии. Не можеш да се отървеш от такова нещо, не можеш да го отмениш, а и не бях сигурна, че ми достигаше куражът. Замислих се за протритите дървени стъпала към мазето на къщата в Кеймбридж. За грубите каменни стени, които стигаха под земята, и седемстотинкилограмовия сейф с деветсантиметрова врата с тройно заключване.
— Не вярвам да си чула някакви слухове относно местопребиваването на останалите — казах после. — Докато беше с Марино в „Маклийн“. — Направих Y-образния разрез от ключица до ключица, после надолу, с кратък обход около пъпа, преди да спра при пубисната кост ниско долу в корема. — Имаш ли представа кой беше навън, на паркинга, и какво става? Както изглежда, по някаква причина, която никой не изглежда склонен да ми разясни, съм под домашен арест.