— Добре, ще му кажа.
Кононов се върна и аз му изложих молбата на медицинската сестра.
— Е, къде е тя?
— Ето я там.
— Хайде, давай книжката, нямам печати в мене, но ще й донеса книжката след една седмица, като минавам оттук. — И Кононов сложи в джоба си военната книжка. Колата забоботи пред входа.
Мина седмица, но военният комисар не пристигна. Две седмици… Месец… След три месеца медицинската сестра дойде при мен да говорим.
— Ах, каква грешка направих! Трябваше… Тук има някакъв капан.
— Какъв капан?
— Не знам какъв, ще ме изключат от комсомола.
— Е за какво ще Ви изключат?
— За връзки с враг на народа, за това, че изпуснах от ръцете си военната книжка.
— Ама вие я дадохте на комисаря.
— Не, не беше така. Аз ви я дадох на Вас, а Вие — или на комисаря… Ето това изясняват в комитета. На кого съм я дала — на Вас или направо на комисаря. Аз казах, че на вас. Нали на Вас?
— Да, но аз пред Вас я дадох на военкома.
— Нищо подобно не знам. Знам само, че се е случило ужасно нещастие, изключват ме от комсомола, уволняват ме от болницата.
— Трябва да отидете в селището, в райвоенкомата.
— Да загубя две седмици? В самото начало трябваше да направя така.
— Кога заминавате?
— Утре.
След две седмици срещнах медицинската сестра в коридора като градоносен облак.
— Какво стана?
— Военкомът е заминал на континента, вече си е оправил сметките. Сега имам грижи — вадя нова книжка. Аз ще успея да направя така, че да ви изгонят от болницата, да ви пратят в наказателната мина.
— Ама аз какво общо имам?
— А кой друг? Това е хитър капан — така ми обясниха в МВД.
Аз се стараех да забравя за тази история. В края на краищата, никой в нищо още не ме беше обвинил и на разпит не ме беше викал, но паметта за полковник Кононов се обагри в някакви други тонове.
Една нощ внезапно ме викнаха на портала.
— Ето го, той е, — крещеше зад бариерата полковник Кононов. — Пуснете го!
— Минавайте. А вие, казват, сте се стегнали за континента?
— Аз се стегнах за отпуска, но не ме пуснаха в отпуска. Аз си издействах изплащане на дължимите заплати и се уволних. Напълно. Заминавам. Дойдох да се сбогувам.
— Само да се сбогувате?
— Не. Когато си предавах досиетата, в ъгъла на бюрото намерих една военна книжка — все не можех да си спомня откъде съм я взел. Ако беше на твое име, щях да се сетя. А на Левия бряг оттогава не съм бил. Ето, всичко е сложено. Печат, подпис, вземи и я дай на онази дама.
— Не, — казах аз. Вие й я дайте.
— Защо така? Сега е нощ.
— Аз ще я викна тук от вкъщи с куриер. Но трябва да я предадете лично, полковник Кононов.
— Ти си знаеш.
Медицинската сестра долетя и Кононов й връчи документа.
— Късно е, аз вече всички заявления подадох, изключиха ме от комсомола. Почакайте, напишете на бланката няколко думи.
— Моля за извинение.
И изчезна в мразовитата мъгла.
— Е, честито. Ако беше трийсет и седма година, щяха да ви разстрелят за такива номерца — зло каза сестрата.
— Да — казах аз — и вас също.