Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан
(книга втора от поредицата „Експанзията“)
На Бестър и Кларк, които ни доведоха дотук
Земните сили не атакуваха.
Те отстъпваха.
То сграбчи един пехотинец на ООН в огромните си ръце и го разкъса на две, сякаш беше от хартия. Титано-керамичната броня се раздра със същата лекота като плътта в нея, върху леда се изсипаха късчета електроника и мокри човешки вътрешности. Останалите петима войници се затичаха още по-бързо, но преследващото ги чудовище почти не бе се забавило, докато убиваше жертвата си.
— Застреляйте го, застреляйте го, застреляйте го — изкрещя Боби и откри огън. Обучението ѝ и технологиите, вложени в бойния ѝ скафандър, я превръщаха в изключително ефикасна машина за убиване. Веднага щом пръстът ѝ натисна спусъка на вграденото оръжие, порой от двумилиметрови бронебойни куршуми се понесе към създанието с над хиляда метра в секунда. За по-малко от секунда тя изстреля срещу него петдесет куршума. То беше сравнително бавна мишена с човешки ръст, тичаща по права линия, а компютърът ѝ можеше да внесе балистични корекции, които да ѝ позволят да улучи предмет с размера на топка за софтбол, движещ се със свръхзвукова скорост. Всеки куршум, изстрелян от нея, попадна в чудовището.
Но това нямаше значение.
Пролог
Мей
— Мей — каза госпожица Кери. — Моля те, остави рисуването. Майка ти е тук.
На Мей ѝ трябваха няколко секунди да разбере какво казва учителката, не защото не знаеше думите — вече беше на четири и съвсем не бебешор, — а защото те не се връзваха със света, какъвто го познаваше. Майка ѝ не можеше да дойде да я вземе. Тя беше напуснала Ганимед и бе отишла да живее на станция Церера, защото, по думите на баща ѝ, „мама има нужда да остане за малко сама“. Но после с разтуптяно сърце Мей си помисли: „Върнала се е“.
— Мама?
От мястото си пред малкия триножник тя не можеше да види вратата на гардеробната, защото коляното на госпожица Кери я закриваше. Ръцете на Мей лепнеха от боя — червено, синьо и зелено се виеха по дланите ѝ. Тя се приведе напред и посегна да хване крака на госпожица Кери — колкото за да го отмести, толкова и за да си помогне да се изправи.
— Мей! — извика госпожица Кери.
Мей погледна към петното боя на панталона на госпожица Кери и видя сдържания гняв върху широкото ѝ мургаво лице.
— Съжалявам, госпожице Кери.
— Няма нищо — каза учителката със сух глас, който говореше, че всъщност има, но Мей няма да бъде наказана. — Моля те, иди да си измиеш ръцете, а после ела и си прибери боичките. Аз ще сваля рисунката долу и ще можеш да я дадеш на майка си. Това кученце ли е?
— Космическо чудовище.
— Много хубаво космическо чудовище. А сега моля те, миличка, върви да си измиеш ръцете.
Мей кимна, обърна се и хукна към банята, а престилката ѝ плющеше около нея като парцал във въздухопровод.
— И не пипай стената!
— Съжалявам, госпожице Кери.
— Няма нищо. Просто я почисти, след като си измиеш ръцете.
Момиченцето пусна водата с всичка сила и цветовете и завъртулките потекоха от дланите ѝ. Изсуши ръцете си как да е, без да се интересува дали от тях капе вода. Имаше чувството, че гравитацията се е изместила и я тегли към вратата и чакалнята, а не към пода. Другите деца гледаха — развълнувани, защото и тя бе развълнувана, — докато Мей изтърка криво-ляво петната от пръсти по стената, прибра набързо боичките в кутията, а нея сложи на рафта. Смъкна престилката си презглава, вместо да чака госпожица Кери да ѝ помогне, и я натъпка в кошчето за рециклиране.
В чакалнята стояха госпожица Кери и още двама възрастни, нито един от които не беше мама. Единият бе жена, която Мей не познаваше — тя държеше внимателно в ръка рисунката на космическото чудовище, а на лицето ѝ бе изписана любезна усмивка. Другият беше доктор Стрикланд.
— Не, тя се справя много добре с ходенето до тоалетната — казваше госпожица Кери. — Разбира се, от време на време става някой фал.
— Разбира се — съгласи се жената.
— Мей! — извика радостно доктор Стрикланд и се наведе, така че да стане висок почти колкото нея. — Как е любимото ми момиченце?
— Къде е… — започна тя, но преди да успее да каже „мама“, доктор Стрикланд я грабна на ръце. Беше по-висок от татко и миришеше на сол. Наклони я назад, като я гъделичкаше, и тя се разсмя толкова силно, че не можеше да говори.
— Много ви благодаря — каза жената.
— За мен е удоволствие да се запознаем — отвърна госпожица Кери, докато се ръкуваше с нея. — Наистина ни е много приятно Мей да учи при нас.