Бандитите се върнаха към убийствата, „мечкарите“ — към разбиването на сейфове, джебчиите — към изследването на джобовете на балъците, „гастрольорите“ — към обира на жилища.
Войната ги бе направила още по-нагли и жестоки, вместо да ги научи на нещо добро. Бяха започнали да гледат на убийството още по-леко, отколкото преди войната.
Държавата се опита да се бори срещу увеличаващата се престъпност. Появиха се Указите от 1947 г.: „За опазване на социалистическата собственост“ и „За опазване на личното имущество на гражданите“. Според тях незначителната кражба, за която преди крадецът попадаше в затвора само за няколко месеца, сега се наказваше с присъда от 20 години.
Апашите, бивши участници в Отечествената война, започнаха да ги товарят с десетки хиляди на параходи и влакове и под най-строг конвой ги изпращаха в безбройните трудови лагери, чиято дейност не бе замирала нито за миг по време на войната. Лагерите вече бяха извънредно много. Севлаг, Севвостлаг, Севзаплаг, във всяка област, на всеки голям или малък строеж имаше лагерни отделения. Имаше извънредно малки управления, едва надхвърлящи хиляда души, имаше и лагери-гиганти с население от няколко стотици хиляди души през най-добрите години: Бамлаг, Тайшетлаг, Длитлаг, Тьомники, Караганда…
Лагерите започнаха бързо да се изпълват с криминални. Особено внимателно се комплектуваха двата големи, отдалечени лагера — Колима и Воркута. Суровата природа на Крайния север, вечно замръзналата почва, зимата, която трае осем-девет месеца, в съчетание с целенасочения режим представляваха добри условия за ликвидирането на криминалната престъпност. Опитът, извършен от Сталин над „троцкистите“ през 1938 година, се беше увенчал с пълен успех и всички си го спомняха много добре.
В Колима и Воркута започнаха да пристигат композиция след композиция с осъдени по Указите от 1947 година. Макар в трудово отношение апашите да не представляваха ценност и едва ли бяха много подходящи за колонизация на района — за сметка на това от Крайния север бе почти невъзможно да се избяга. С други думи, задачата по изолирането им се решаваше успешно. Между другото, тези географски особености на Крайния север станаха причина в Колима да се появи особена категория бегълци (за тях имаше точен апашки термин — „отишли си сред ледовете“), които всъщност не бягаха никъде, а се криеха край автомобилната магистрала, дълга две хиляди километра, и ограбваха преминаващите коли. Главната вина на тези бегълци бе не бягството само по себе си, не и пладнешките обири. Юристите виждаха в това бягство нежелание да се работи и разглеждаха тези случаи като контрареволюционен саботаж, като отказ от работа — основното лагерно престъпление. Със съвместните усилия на юристите и мислителите от лагерната администрация криминалният рецидив най-сетне бе вкаран в рамките на страшния петдесет и осми член.
Какъв е катехизисът на апаша? Крадецът, членът на „престъпния свят“ — определението „престъпен свят“ е измислено от самите апаши — трябва да краде, да лъже „балъците“, да пие, да се весели, да играе на карти, да не работи, да участвува в събранията, т.е. в „съдилищата на честта“. Макар за апаша затворът да не е като роден дом, като свърталище, „терен“ или „капия“, но все пак е място, където апашът е принуден да прекарва по-голяма част от живота си. От това следва важният извод, че в затвора апашите трябва да си осигурят — със сила, хитрост, наглост, лъжа — неофициални, но важни права, например правото за подялба на чуждия колет с храна или с дрехи, правото на най-добро място, на най-добра храна и т.н. На практика това се постига винаги когато в килията има неколцина апаши. Тъкмо те се снабдяват с всичко, което може да се намери в лагера. Тези „традиции“ позволяват на апаша да живее по-добре от останалите в затворите и лагерите.
Малките присъди и честите амнистии позволяваха на апашите да не работят. Работеха, и то само от време на време, специалистите — шлосери, механици. Нито един апаш не работеше „черна“ работа. По-добре да го натикат в карцера, в лагерния изолатор…
Указите от 1947 година с техните присъди от двадесет години за незначителна престъпления поставиха по нов начин проблема на „заетостта“ пред апашите. Ако преди те се надяваха къде с лъжа, къде с истина да изкарат, без да работят, няколко месеца или година-две, сега фактически целият им живот или поне половината преминаваше в затвора. А животът на апаша е кратък. Сред криминалните има малко „патриарси“. Апашите не живеят много. Смъртността сред тях е значително по-висока от средната смъртност за страната.