Началството се спусна към телефоните да търси Москва.
Стана ясно, че в привлекателната формулировка „нов апашки закон“ ударението пада върху думата „апашки“ и не може да се говори за никакви „перековки“. Началството бе излъгано за пореден път — от жестокия и умен Крал.
От началото на тридесетте години, хитро прегърнали разпространената идея за „трудовото превъзпитание“, апашите спасяват своите кадри, като с лекота дават безброй честни думи, възползувайки се от драмата „Аристократи“ и от категоричните указания на началството, че на рецидивистите трябва да се вярва. Именно идеите на Макаренко и прословутата „перековка“ дадоха възможност на апашите да спасят и да укрепят кадрите си под прикритието на тези идеи. Твърдеше се, че по отношение на горките криминални трябва да се прилагат само изправителни, а не наказателни мерки. На практика това изглеждаше като странно полагане на грижи за запазване на престъпния свят. Всеки практик, всеки работник в лагерите знаеше и винаги бе знаел, че за никаква „перековка“ и превъзпитание на криминалните рецидивисти не може да става и дума, че това е само вреден мит. Че да излъже някой балък или началството, е доблест за апаша; че на балъка може да се дават хиляди клетви, милион честни думи, само и само да се хване на въдицата. Недалновидните драматурзи от типа на Шейнин или Погодин продължаваха да проповядват необходимостта от „доверие“ към апашите и това бе само от полза за престъпния свят. Докато сред превъзпитаните беше само Костя Капитана, десет хиляди други апаши излязоха от затворите преждевременно и извършиха двадесет хиляди убийства и четиридесет хиляди грабежа. Ето цената, платена за „Аристократите“ и „Записки на следователя“. Шейнин и Погодин бяха прекалено несведущи хора по този толкова важен въпрос. Вместо да развенчаят престъпния свят, те го направиха да изглежда по-романтичен.
През 1938 година апашите от лагерите бяха открито призвани да извършат физическа разправа над „троцкистите“, те убиваха и пребиваха безпомощните старци, гладните „мърши“… Дори „контрареволюционната агитация“ се наказваше със смърт, но престъпленията на криминалните бяха под закрилата на началниците.
Нито в света на апашите, нито в света на „кучетата“ не се забелязваха признаци на „перековка“. Единствено стотици трупове влизаха всеки ден в лагерните морги. Излизаше така, че началството, събирайки на едно място апаши и „кучета“, съзнателно излага едните или другите на смъртоносна опасност.
Скоро след това разпорежданията за „ненамеса“ бяха отменени и навсякъде се създадоха отделни, специални зони — за „кучета“ и за „законни апаши“. На бърза ръка и все пак много късно Краля и неговите съмишленици бяха свалени от всички административни лагерни длъжности и се превърнаха в обикновени смъртни. Изразът „обикновен смъртен“ неочаквано придоби особен, зловещ смисъл. „Кучетата“ не бяха безсмъртни. Оказа се, че създаването на специални зони на територията на един лагер не носи никаква полза. Продължаваше да се лее кръв. Наложи се апашите и „кучетата“ да бъдат разпределени на отделни минни участъци (където, разбира се, заедно с криминалните имаше и представители на други членове от закона). Организираха се експедиции — акции на въоръжени „кучета“ или апаши срещу зоните на „врага“. Наложи се да бъде предприета още една организационна стъпка — цели отделни минни управления, обединяващи няколко мини, бяха определени за апашите и за „кучетата“. Така цялото Западно управление заедно с болниците му, със затворите и лагерите остана за „кучетата“, а в Северното управление събраха апашите.
В етапните затвори всеки криминален трябваше да съобщава на началството какъв е — апаш или „куче“, и в зависимост от отговора го включваха в състава на етап, който се изпращаше там, където криминалният нямаше да е заплашен от смърт.
Името „кучета“, макар и да не отразяваше точно същината на нещата и терминологично да не бе вярно, се прихвана веднага. Колкото и да се опитваха водачите на новия закон да протестират против обидния прякор, не се намери друга подходяща дума — под това си име те фигурираха в официалната кореспонденция и много скоро започнаха сами да се наричат „кучета“. За по-ясно. За по-просто. Един лингвистичен спор можеше на часа да доведе до трагедия.