Изведнъж под стелткоптера изплува друг, напълно разрушен град. Повечето къщи бяха изгорени до основи и по начупения асфалт на уличната настилка блестяха мазни локви. Между напуснатите блокове не се показваше никаква зеленина. Градът трябва да е бил улучен от нуклеарна бойна глава, която е предизвикала особено силно радиоактивно заразяване. Може би ще минат още петдесет години, докато се възвърне животът.
С почти пресилено рязък жест Черити се отвърна от прозореца и се отпусна на една от тесните, нетапицирани пейки срещу Харис. Усмихна се и Харис й отвърна на усмивката, но, изглежда, долови нейното объркване, защото погледът му остана сериозен. Въпреки това не й зададе никакви въпроси, а само посочи с глава пилотската кабина.
— Е?
— Перфектно — каза Черити. Тя се насили да се усмихне. — Киас не е преувеличил. Момчето лети с това нещо, сякаш е родено с неврошлем.
Очите на Харис се присвиха.
— Защо не мога да се освободя от впечатлението, че това не ви харесва.
Черити го погледна изненадано.
— Толкова ясно ли се забелязва?
— Да — отговори Харис. — Усещам го от известно време.
В продължение на секунда Черити размисли как да окачестви този отговор, после повдигна рамене.
— Може би първо трябва да свикна с мисълта — отвърна тя. Нарочно не поглеждаше Харис, а измерваше с поглед лицата на тримата други кадети.
Тримата — двама млади мъже и едно момиче — бяха по-млади от нея, Скудър и Харис. Малки метални табелки на гърдите на камуфлажните им униформи на зелени петна, с които ги бе снабдил Стоун от почти неизчерпаемите складове на бункера крепост, издаваха имената им: Леру, Делгар и Трибо. Тримата идваха от Париж, също като пилота им и двайсетина или трийсетина други доброволци, докарани от помощниците на Стоун през последните два дни. Черити бе разговаряла с всеки поотделно и естествено бе настояла да говори поне с някои от тях, преди да се подложат на хипнотичното обучение на джеърдите. Винаги бе чувала все същата история. С помощта на Гурк Стоун бе успял да спечели доверието на Свободната колония в Париж. Много млади мъже и жени се бяха записали като доброволци. Не на последно място заслуга за това имаше и Черити. Изглеждаше, че дори само споменаването на името й бе достатъчно от тези полудеца да се направят решени на всичко бойци, които с радост биха пожертвали живота си, ако това се поиска от тях.
Черити не го разбираше. Естествено знаеше, че Стоун в едно нещо бе прав — хората винаги и през всички епохи са имали нужда от водач, фигура, на която да се възхищават и на която да даряват доверието си. Но онова, което Скудър и тя бяха постигнали досега, бе категорично недостатъчно, за да убеди тях самите да приемат тази роля против волята си. Престоят й в Париж бе кратък и не особено успешен.
— Накъде летим? — промъкна се гласът на Харис в мислите й. Черити вдигна рамене. — Просто исках да видя как се държат. — Тя стана. — Добре е, че ми напомнихте. Обещах на Стоун да не се приближаваме много до града.
— Как така?
Черити отново повдигна рамене и започна да се приближава до пилотската кабина.
— Попитайте джеърдите — каза тя.
Наведе се през ниската врата към пилотската кабина, размени въпросителен поглед със Скудър и погледна напред. Далеч на север бледата зеленина на горите на планината Айфел премина в сиво-черна, призрачна картина на разрушен град. Може би им трябваше още четвърт час, за да достигнат реката, а следователно и демаркационната линия, която не биваше да преминават. Но тя бе дала дума на Стоун да не се приближава до града. Бе й трудно да даде това обещание. С този град, с катедралата и джеърдската царица я свързваха твърде много болезнени спомени.
Тя опря лениво подлакътницата си на облегалката на Скудър — и изненадано смръщи чело.
— Какво е това?
Скудър обърна поглед нагоре, за да й види лицето.
— Какво?
Черити посочи напред.
— Там между дърветата. Виждаш ли?
Скудър наведе седалката си напред и се вгледа в посоката, където бе показала Черити.
— Изглежда като… сняг — каза той изненадан.
— През август? — попита Черити, съмнявайки се. Даде знак на пилота. — Сменете курса. Искам да го видя.
Младият мъж не отговори, но стелткоптерът послушно зави и се спусна, за да се приближи до малкия горски гъсталак, към който го бе насочила Черити. След малко машината стигна до него и увисна във въздуха.